— Докторе, ако идват сили на завоевателите…
— Нищо не можете да направите — прекъсна го Мелинда. — Няма да успеете да ме вземете, само ще налетите на тях. Не се безпокойте за мен… тук съм с Мироопазващите сили. Просто се изнесете и обявете тревога.
— Но аз съм отговорен за вас.
— Отговорен си за кораба и семейството ми! — сряза го Мелинда. — И си длъжен да изпълняваш всички заповеди на семейството! Ясно ли е!
Представи си киселата физиономия на Тева. Но кодираната фраза беше точна и недвусмислена… а Тева наистина си знаеше задълженията.
— Разбрано, доктор Кавана — въздъхна той. — Късмет!
— На теб също!
Крейн изключи предавателя и Холоуей се размърда.
— Наистина ли мислите така?
— Да — каза Мелинда. Това беше положението. Тя оставаше на Доркас, и то за дълго. — Не е ли време да се махаме оттук?
— Тръгвайте — каза Холоуей, отново съсредоточил вниманието си върху дисплеите. — Аз ще остана малко, за да разбера срещу какви сили ще трябва да се бием. Намерете си място и се качете на някоя от заминаващите въздушни коли.
— Добре. — Мелинда се обърна и тръгна към вратата. Почти беше стигнала до нея, когато пултът иззвъня за трети път…
— Сър! — извика Крейн.
Мелинда бързо се обърна.
— Какво има?
— Точно над нас са — изскърца със зъби Холоуей и после излая по командната линия: — Говори Холоуей! Пълна готовност… Неопознати летящи обекти в атмосферата… височина петстотин километра. Целият персонал и техника незабавно да напуснат селището!
Силен удар разтърси сградата, разнесе се грохот и Мелинда залитна.
После видя до себе си Холоуей, който я държеше за рамото.
— Какво стана? — изкрещя тя.
— Удариха главния предавател — отговори той и отново обърна глава към вратата. — Лазерен взрив. Да тръгваме!
Изтичаха навън, плътно следвани от Крейн. Мелинда вдигна глава и ахна. Над тях летяха самолети…
— Това са наши — извика той, сграбчи я за рамото и я задърпа. — Бързо!
Изтребителите са издигнаха вертикално нагоре и се насочиха на изток. Холоуей я поведе към последната въздушна кола, която още чакаше на летището. Секунда по-късно ярка светлина заля хълмовете на запад.
— Друг изстрел — извика Холоуей.
Този път трясъкът изглеждаше по-тих, но за нейна изненада земята силно се наклони под краката й, а звукът сякаш я оглуши. Мелинда се опита да запази равновесие, почувства втора ръка на другото си рамо…
И внезапно усети, че я мъкнат по къса рампа, а после в метална кабина с нисък таван.
— Сядай! — заповяда й Холоуей, бутна я в една от двете празни седалки точно зад пилотската кабина и седна на другата. — Бремер… тръгвай!
Въздушната кола се наклони напред и зави. Главата на Мелинда още туптеше. Несвикнала с коланите на военните самолети, тя успя да се закопчее едва когато пилотът отвори дроселната клапа и машината с рев се насочи на изток.
— Как си? — попита Холоуей.
— Чудесно — отговори Мелинда, примигна два пъти и разтегна устни в подобие на усмивка. Не беше съвсем добре, но вече беше взела решение. — Какво ми стана? Звуков шок?
— Вероятно. — Холоуей хвана лицето й с ръце, обърна я към себе си и се взря в очите й. — Зениците ти са добре — каза той и я пусна. — Изглежда е нещо с вътрешното ухо.
— Сигурно — съгласи се тя и се огледа изненадана. От големината на въздушната кола беше очаквала, че е пътническа машина за четиридесет или петдесет души. Но освен пилота и помощника му в кабината имаше само още шест места. На едното седеше Крейн. На останалите три седяха трима цивилни със строги лица.
— Това е товарна машина — обясни й Холоуей и се надигна, за да погледне над рамото на пилота към бягащите под тях предпланини. — Бремер, продължаваме ли да се издигаме?
— Не, сър — отговори пилотът. — Това е максималната височина. Да се обадя ли на нашите войски в каньона?
— Няма да можеш да се свържеш — отговори Холоуей.
— Вторият взрив отнесе резервния предавател. Така че просто давай по-бързо.
Времето течеше мъчително бавно. Мелинда се наведе до Холоуей и се опита да гледа навън през стъкления капак на пилотската кабина — единственото стъкло във въздушната кола. Ниските хълмове отстъпиха на по-високи — някои покрити с тумбести дървета, други скалисти и голи. Въздушната кола се спусна ниско, само на няколко метра над върховете на дърветата, следваше терена. В далечината се виждаха покрити със сняг върхове и Мелинда се зачуди колко ли високо е каньонът и дали ще трябва да се справя с измръзвания и преохлаждания…
— Засичаме нещо, полковник — неочаквано се чу гласът на втория пилот. — Идва зад нас. В обхвата на локатора е…