— Ти си старши лейтенант, Лутър — обърна се Скофийлд към пилота. — А нищо чудно и с две звезди да се окичиш.
— Пенсакола, сега вече нищо не може да ме спре!
— Само още нещо, приятелю — рече Джефри. — Франк ми каза, че президентът искал лично да се срещне с теб. Очакват те големи почести.
— Защо? Че аз от години не съм гласувал. Освен това младият Камерън има не по-малка заслуга. Президентът с него да говори.
— Това не може да стане, Брандън. Агент Прайс остава в дълбоко прикритие. Не може да участва в каквито и да било довършителни операции.
— По дяволите, искам да си отида у дома. Островът ни сигурно е потънал в какви ли не карибски бурени.
— Доколкото разбрах, твоят Инженерен корпус се наема с отстраняването на проблема.
— Аз трябва да бъда там, да гледам какви ги вършат!
— Прати офицер Прайс. Той и подполковник Монтроуз могат да разчитат на известен отпуск.
— Та това е удар в гърба!
Епилог
Слънцето залязваше над острова със странното име Означение 26, на двайсет и четири морски мили от Тортола в Карибско море. Камерън и Лезли бяха се отпуснали в шезлонги край лагуната. Лезли говореше по клетъчен телефон със сателитна връзка.
— Не възразявам, миличък, стига да знам, че това е твоето желание. Не искам да си загубиш мястото в Кънектикът.
— Няма проблем, мамо — прозвуча гласът на момчето от Лондон. — Директорът познава училището на Роджър и е говорил с отговорника по кандидатурите. Мога да постъпя на разменни начала в средата на срока, тоест другия месец. Ще ми признаят годината, а всички, с които говорих и тук, и в Кънектикът, смятат, че това ще ми е от полза.
— Стига да положиш нужните усилия, Джейми. В тамошните училища е по-трудно, отколкото у дома.
— Роджър всичко ми обясни. Аз постъпвам в класа, който той е завършил, тъй че ще ми помага, ако стане много напечено.
— Нямах това предвид, момчето ми. Впрочем как се разбираш с Роджър и Анджела?
— Страхотно! Чудесно си прекарваме, макар че Колман се нанесе в къщата при нас. На моменти е много строг.
— Това е единствената утешителна новина.
— Трябва да затварям, мамо. Коули пак ще ни води на екскурзия. Според него, щом ще постъпвам в английско училище, а и понеже не говоря езика твърде добре, трябва да науча колкото се може повече за Обединеното кралство. Поздрави Кам от мен. Той е готин и аз го харесвам.
— Май трябва да попитам добре ли чух? За господин Прайс ли говориш?
— Стига, мамо, да не съм бебе.
— Глупчо си ти, както казват британците.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и аз имам хормони?
— Джейми!
— Чао, мамо. Обичам те.
Линията прекъсна.
— Недорасло дръзко хлапе — измърмори Лезли, като натисна копчето, за да изключи своя телефон. — Поръча да те поздравя и ми заяви, че те харесвал.
— И аз го харесвам. А ти защо му се развика?
— Най-нахално ми заяви, че имал хормони.
— Той на колко е? Петнайсет? Повярвай ми, истината ти е казал. Освен това точно сега мира не му дават.
— Но аз съм му майка!
— Това причина ли е да крие истината от теб?
— Не, но към определени неща трябва да се подхожда с повече дискретност.
— Доколкото разбирам, остава в Лондон и тръгва на училище в Англия.
— Да, но Колман ще живее в къщата, докато не заминат.
— Добра идея.
— Страхотна.
— Ами ние? — попита Прайс, като се изправи и се пресегна за чашата си на масичката помежду им. — Досега и двамата отбягвахме въпроса, нали?
— Наложително ли е нещо да се промени? На мен така ми е добре, на теб също.
— Искам нещо повече, стига да мога да го имам, Лезли. Винаги съм усещал, че в живота ми има незапълнена празнина. Разбрах какво ми липсва. Не искам повече да бъда сам, искам да живея с жената, която много обичам.
— Агент Прайс, нима вие ми правите предложение?
— Правилно сте разбрали, подполковник Монтроуз.
— Трогната съм, Кам, наистина. — Лезли взе ръката му в своята и нежно я стисна. — И все пак може би забравяш нещо важно, аз пътувам с немалък багаж. На редовна служба съм при военните и те могат да ме пратят където и когато си поискат. Не съм още готова да се откажа от кариерата си, твърде дълго работих и учих, а и твърде трудно постигнах мястото, което имам. Аз имам и син. А той може да се окаже отговорност, която не си готов да поемеш.
— Защо не? Момчето е чудесно, мисля си… какво ти мислене, Джейми доказа какви заложби крие! Нали каза, че ме харесва, аз също го харесвам, тъй че това е добро начало.
— Ами армията?
— Аз съм офицер от разузнаването и ако Франк Шийлдс реши да ме изпрати в Монголия, аз ще трябва да замина. Само си представи колко прекрасно ще бъде, когато ще сме заедно… Виж, Лезли, като знаем откъде сме тръгнали, ясно е, че никой от нас не би се задоволил с някоя скучна професия. Самолетите прелитат от Токио до Ню Йорк през полюса за тринайсет часа, от Пекин за седемнайсет. Търговците пътуват, жени на отговорни постове също; актьори, актриси и фотомодели почти не се спират. Въпрос на личен избор и нагласа. Мисля, че ще се справим.