— Няма да споря с теб — съгласи се Върджил, докато разливаше вечерните им питиета. — В „Орфиум“ започнаха всеки петък да прожектират филми. Надявах се да наминеш, преди да си тръгнат.
— Почти цялата минала седмица си седях у дома — обясни Карл. — Чаках Белмонт да се обади и да се оплаче, че наблюдават дома ми. Има ми номера, но може да го е изгубил. Съмнявам се, че е внимателен с такива неща. Тази сутрин се обадил в службата и попитал за мен, а от там му казали, че съм тръгнал насам. Дали са му твоя номер. По правило не постъпват така, но искаме да приключим работата възможно най-бързо.
— Наоколо ще се размотават ли шерифи?
— Казах на Боб Макмеън, че ако иска работата да се свърши както трябва, не бива да се меси. Той пък ме предупреди, че щом разбере, че Джак Белмонт е в имота ти… аз ще му се обадя, за да го предупредя… ще разположи пътни блокади, тъй че да не може да се измъкне.
— Значи очакваш Белмонт да се появи?
— Изглежда си е навил на пръста да удържи на думата си… поне в моя случай. Щом твърди, че ще ме застреля, му се налага да опита. Тони, репортерът от Истински детектив, се обади да ми каже, че убийството на Нанси Полис е направило Джак възможен кандидат за обществен враг номер едно. Сега ще трябва да си заслужи прозвището, въпреки че все още е зелен. Тони иска да бъде тук, ако Джак се появи. Твърди, че щял да напише репортаж и да го озаглави „Последното нападение на Джак Белмонт“. Само че Тони не вярва, че Джак ще си подаде носа, не и ако всяко ченге в Оклахома се опитва да го изрови от дупката му.
Върджил каза:
— На мен също не ми се вярва. Ако бях на негово място, щях хубаво да обмисля идеята да се покрия някъде, докато стана на преклонна възраст.
— Джак тъкмо смяташе да се разходи до Мексико с един ласал от Канзас Сити, само че точно тогава го прибрах у дома и му промених плановете.
— Щом смяташ, че ще дойде за теб, защо си седнал на открито? — попита Върджил.
— Първо трябва да се добере дотук, а чак след това ще мисли как да ме застреля.
— Съвсем сам?
— Не зная — рече Карл. — Кой би изявил желание да му помогне?
Първите, за които се сети Джак, бяха собствените му биячи от кръчмата, Буу и Уолтър. Не вярваше, че ще може да стои в една кола с Буу, но от Уолтър ставаше добър партньор, поне за известно време, пък и той идваше от Семинол, също като Хайди и другите курви. За да стигне дотам, Джак трябваше да използва друга кола — някоя, в която, за разнообразие, да не е горещо.
Така че изостави шевролета на Нанси на една улица в центъра на Тълса и измина целия път до вкъщи пеша, до имението Белмонт в Мейпъл Ридж. Отне му почти два часа. Промъкна се през задния двор до стаята на слугинята — същата, която беше накарал да му стесни работните панталони — и я накара да се покаже на прозореца по нощница, закопчана чак до брадичката.
— Маргарет — каза й той, — мама каза, че може да взема колата, но ми трябват ключовете. В килерчето на иконома са, на втората кука. На тях пише Кадилак V-12. — Маргарет, на трийсет и шест години, все още мома, се беше вкаменила и не го изпускаше от поглед. Джак продължи: — Само че не я буди, за да й казваш. Кажи й, когато попита за нея. Предай й да не се тревожи, ще я върна. — И Маргарет му даде ключовете, все така без да продума.
Още същата вечер той отиде в Семинол с кадилака на майка си и паркира пред същия бардак, където бяха работили Хайди и останалите курви. Никоя от тях не се беше върнала, но Джак седна да изпие едно с един познат контрабандист, млад мъж от Куксън Хилс, който на няколко пъти беше зареждал кръчмата.
Джак го попита дали знае какво се е случило с биячите му. Контрабандистът отговори, че напоследък Буу живеел с някаква жена в Бънч и отглеждал зеленчуци.
— Уолтър, дяволите го взели, се е върнал в Семинол и опазва реда в един бар. Крайпътна кръчма е, в тази посока, точно до „Филипс Стейшън“.
Джак рече:
— Работеше за мен, но така и не научих фамилното му име. Случайно да го знаеш?
— Уолтър е голям задник — отговори контрабандистът. — Няма никакво чувство за хумор и не обича хората да се шегуват с него. Веднъж му видях името в едни негови документи. Шитърър54.
— Как се пише?
— Ш-и-т-ъ-р-ъ-р. Но ако се ухилиш, докато го казваш, както правят обикновено пияниците, ще ти размаже мутрата. Избягва да си издава цялото име и така си спестява неприятностите.
Джак повтори:
— Шитърър — И не успя да сдържи усмивката си.
54
Shiterer — част от името е омофон на думата за „човек, ходещ по голяма нужда“ (вулг.); в цялост може да се възприема и като нейна сравнителна степен (жарг.). — Бел.прев.