— Всеки пък, когато ми се удаде възможност.
— И оставяш това момиче тук съвсем само?
Намигна й и тя му намигна в отговор.
— На нея й харесва тук — отговори Норм, — особено след онова място, където живееше преди.
Нанси каза:
— За мен не, благодаря. — Наблюдаваше как Норм сипва в двете изящни чашки за сладко.
— Не е за теб, а за мен и Джак — отвърна Норм, подавайки едната на Джак.
Нанси бе седнала странично на масата, с кръстосани крака, така че се виждаше малко от едното й коляно и тъмния чорап. Погледна Джак, после протегна цигарата си и я изтръска върху покрития с линолеум под.
— Не си ли малък за това? — попита тя.
— Ако Сухият режим означава, че никой не може да пие — отговори Джак, — тогава на всеки е разрешено да нарушава закона и да пие колкото му се иска, нали така?
— Пряко подчинен ли си на Орис Белмонт?
— Аз съм първият му асистент.
— Е, лесно ли се работи с него?
Джак вдигна чашата, която му беше дал Норм, и отпи голяма глътка, чувствайки как алкохола го затопля приятно. Нанси не откъсваше поглед от него. Той каза:
— Нямам намерение да разправям лоши работи за мистър Белмонт. Чувал съм някои неща, но не съм сигурен дали са верни.
— Като например?
— Отнася се твърдо с някои служители в кантората. Казват, че със сладките момиченца бил дори два пъти по-… твърд. — Намигна на Нанси. Дявол го взел, не можеше да се сдържи.
Чу как Норм се разсмя, погледна и видя, че Хайди също се усмихва широко към него. Виждаше как зърната й изпъкват през тънката материя на памучната рокля. Тя явно си го знаеше, защото не спираше да му се усмихва като котка, ако котката можеше да има цици. Той отново се бърна към Нанси, която в същия момент дърпаше от цигарата си, без да отделя очи от него. Не се усмихваше. Той отпи нова глътка уиски и този път течността се плъзна по-леко в гърлото му. Ставаше му все по-хубаво. Нямаше къде да отиде… нищо нямаше да навреди, ако й кажеше.
— Скъпа, ще трябва да останеш известно време.
Тя държеше цигарата, подпряла лакът на масата.
— Нищо не се е случило с Орис, нали?
— Казах ти, че е ранен, за да те изкарам от къщата.
— И какво сега, ще ме държиш заради откуп?
— Скоро ще разберем колко те харесва твоят мистър Белмонт.
— А ако не плати, тогава какво, ще ме убиеш?
— Ще плати.
— В такъв случай ще се наложи да ме убиеш.
— Защо? Изчезнахме. Никой не знае къде сме.
— Само че аз знам кой си.
Това го накара да се замисли. Отвърна:
— Не работя за Орис Белмонт. Само така ти казах.
— Известно ми е — рече Нанси, — ти си разглезеното му синче. Веднага щом твоят бавноразвиващ се приятел те нарече Джак, бях сигурна кой си. Ти си Джак Белмонт. Помня те отпреди осем или девет години, когато още работех в „Харви хаус“. Все искаше да си ходиш у дома, не спираше да хленчиш и да дърпаш татко си за ръкава. И тогава си беше разглезено дете, а сега си какво… похитител? Научих, че с изнудването си ударил на камък.
Да му се не види. Обмисли идеята да я застреля. Мина му през ума, понеже си знаеше, че Норм трябва да има оръжие някъде в къщата, щом ходеше на лов.
Нанси каза:
— Знаеш ли, побиват ме тръпки от теб. Винаги когато си поискаш, можеш да получиш пари от баща си, ще ти ги даде на секундата. Само че не, предпочиташ да ги откраднеш. Милостиви боже, ако искаш да бъдеш истински престъпник, по-добре се заеми с обири на банки.
По-късно през деня Джо Роси телефонира отново на шефа си. Каза:
— Искаш ли да вкараш момчето си в правия път? Ако бях на твое място, щях да накарам да го арестуват за унищожаване на фирмена собственост.
Орис Белмонт не каза и дума. Просто стоеше и се взираше през прозореца към чернилката в небето.
— Ако искаш — продължи Роси, — с удоволствие ще се обадя в полицията. Няма нужда да се замесваш.
Орис помълча няколко секунди, преди да отговори:
— Не, аз ще им се обадя.
Време беше да вземе нещата в ръце.
13 юни 1927 година. Карлос Хънтингтън Уебстър, вече висок близо шест стъпки, беше в Оклахома Сити, облечен в тъмносин костюм, без жилетка и с панамена шапка, чиято периферия бе подвита съвсем леко над очите. Живееше в хотел, всеки ден се возеше на трамвай и бе положил клетва като щатски шериф. Това беше горе-долу по времето, когато Чарлз Линдберг получаваше овациите си в Ню Йорк — над Самотния орел4 се изсипваха тонове хартиени лентички, задето съвсем сам бе прелетял Атлантика.