Настъпи мълчание.
— Опитвам се да си припомня — рече Бъд Мадокс — колко души е убил досега Емет Лонг. Май шестима, половината от тях полицаи.
— Седем — каза Карлос, — ако броите банковия чиновник, когото накарал да се вози на стъпенката на колата. Не беше ли паднал и си строшил врата?
— Точно преди малко четох бюлетина за това — кимна Бъд Мадокс. — Била е Форд „Туринг“, като щабната кола на Черния Джак Пършинг1 във Франция.
— Заминаха от дрогерията с пакард — каза Карлос, след което продиктува на Бъд Мадокс регистрационния му номер.
А ето и онази част, която Карлос пропусна и която започваше с това, че Емет Лонг погледна фунийката му със сладолед. И попита:
— Какво е това, праскова? — Карлос отвърна, че е праскова, а Емет Лонг протегна ръка, казвайки: — Дай малко — и взе сладоледа, като го държеше настрани от себе си, защото вече започваше да се топи. Наведе се и го облиза няколко пъти, преди да отхапе една наистина сериозна хапка. — Мм, бива си го — рече той, със следа от прасковен сладолед по мустака. Сетне се вторачи в младежа, изучавайки чертите му, и отново облиза сладоледа. — Карлос, а? — Наведе глава на една страна. — Имаш си черна коса, но не ми приличаш на нито един Карлос от онези, които познавам. Как ти е другото име?
— Карлос Хънтингтън Уебстър, това са всичките.
— Доста имена за едно момче — рече Емет Лонг. — Значи си една част чернилка от страна на майка си, а? Каква е тя, мексиканка?
Карлос се поколеба, преди да отговори:
— Кубинка. Кръстен съм на баща й.
— Кубинка е същото като мексиканка — рече Емет Лонг. — В жилите ти тече кръв на чернилка, момче, въпреки че не си личи много. Извадил си късмет. — Той отново облиза сладоледената фунийка, като я държеше с върховете на пръстите му, вирнал кутре по леко изтънчен начин.
Карлос, по това време петнадесетгодишен, но висок поне колкото мъжа със сладолед по мустаците пред него, искаше да го нарече с мръсно име, да го удари в лицето колкото може по-силно, после да заобиколи тезгяха и да го повали на земята така, както би съборил някое биче, за да го дамгоса и да му отреже топките. Беше на петнадесет, но не беше глупав. Успя да се въздържи, докато сърцето му бясно блъскаше в гърдите. Почувства обаче нуждата да се опълчи срещу този човек и накрая каза:
— Баща ми е служил в морската пехота, на броненосеца Мейн, малко преди да го взривят в хаванското пристанище, петнадесети февруари 1898 година. Някак оцелял, извадили го от водата и го хвърлили в испански затвор по подозрение в шпионаж. После, когато избягал, се сражавал с доновете на страната на метежниците, бунтовниците. По-късно пак се бил срещу тях в Гуантанамо, заедно с Първи пехотен на Хънтингтън във войната в Куба, където бил ранен и срещнал майка ми, Грасиаплена Сантос.
— Явно татко ти е герой — каза Емет Лонг.
— Не съм свършил — продължи Карлос. — След войната баща ми се върнал у дома и довел жена си със себе си, тогава Оклахома все още била индианска територия. Умряла при раждането ми, тъй че никога не съм я виждал. Никога не съм виждал и майката на баща си. Тя е от племето на северните шайени и живее в Лейм Диър, Монтана. — Произнасяше думите бавно и спокойно в сравнение с онова, което чувстваше. — Та онова, което исках да те питам, е дали индианската ми кръв ме прави нещо повече от чернилка според теб? — каза той право в лицето на мъжа със сладолед по мустаците, принуждавайки го да премрежи поглед срещу него.
— Ако си говорим както трябва — рече Емет Лонг, — индианската кръв прави теб и татко ти мелези, него повече от теб. — Не изпускаше от очи Карлос. Отново надигна фунийката с вирнато кутре. Младежът си помисли, че се кани да оближе сладоледа за пореден път. Вместо това Емет Лонг хвърли фунийката през рамо, без да гледа или да го е грижа къде ще падне.
1
Джон Джоузеф „Блек Джак“ Пършинг (1860–1948), генерал от армията на Съединените щати. — Бел.прев.