Сладоледът падна на земята точно пред краката на Джуниър Харжо в момента, в който той влизаше, със значка на жълто-кафявата си риза и револвер на кръста, а Карлос изведнъж си даде сметка, че ситуацията се е променила. Почувства вълнение, но и до известна степен облекчение. Последното го накара да добие допълнителен кураж и да каже на Емет Лонг:
— Сега вече ще трябва да си оправяш кашата.
Само дето Джуниър не вадеше револвера си трийсет и осми калибър, а гледаше към сладоледа на линолеума, докато мистър Диъринг му говореше за лекарството на майка му и за спиртоварни, а Емет Лонг вече се обръщаше с колт в ръка, простреля Джуниър Харжо, приближи се и отново стреля в него.
Нямаше и следа от мистър Диъринг. Джим Рей Монкс дойде по-близо, за да хвърли един поглед на Джуниър. Емет Лонг сложи колта върху стъклото на тезгяха, вдигна парите с две ръце и ги натъпка в джобовете на сакото си. После погледна Карлос.
— Спомена нещо. Джеронимо влизаше, а ти ми рече нещо, дето ми прозвуча обидно.
Карлос отвърна:
— Защо го уби? — Не откъсваше поглед от Джуниър на пода.
— Искам да повториш онова, което ми каза. — Чакаше.
Карлос вдигна очи и прокара опакото на ръката си през устата.
— Казах, че сега ще трябва да си оправиш кашата. Сладоледа по пода.
— Само това?
— Такива бяха думите ми.
Емет Лонг не отместваше поглед от него.
— Ако имаше пистолет, щеше да ме гръмнеш, а? Понеже те нарекох чернилка? Дявол го взел, такъв е законът на природата. Щом в жилите ти тече от тази кръв, си чернилка. Не мога да си кривя душата, нещата стоят по този начин. А и това, че си мелез… не съм сигурен дали има дума за нещо подобно. Но стига да искаш, може и да минеш незабелязано, достатъчно бял ми изглеждаш. Мамка му, наречи се Карл, и дори няма да ми направи впечатление.
Карлос и баща му живееха в голяма бяла къща, която Върджил наричаше калифорнийско бунгало. Бе встрани от пътя, сред пекановите дървета2. Къщата имаше широка веранда отпред и скосени прозорци по дължината на покрива и беше строена преди няколко години с пари от петролните кладенци в края на имота. Останалото беше пасбища и над хиляда акра пеканови дървета, гордостта на Върджил, земя, която беше купувал през годините след завръщането си от Куба. Можеше да зареже дърветата и да живее от чековете от петрола, без да му се налага да работи до края на живота си. Последното обаче нямаше как да стане — по време на беритбата Върджил излизаше заедно с работниците си и събираше орехите, като удряше по клоните на дърветата с тръстикови рибарски пръти. Беше оставил на Карлос да се грижи за кравите, по петдесет-шейсет глави от индийската кръстоска, които той пасеше, докато се охранеха добре, след което ги караше на пазара за добитък с ремаркето.
Казваше на баща си, че всеки път, когато ходи до Тълса, се намира по някой гешефтар, който да му предложи да купи камиона и ремаркето, или да го попита дали не иска да се хване на работа на петролните кладенци.
— Мога да изкарвам повече пари в бизнеса с петрола, отколкото с кравите — казваше той.
Върджил отговаряше:
— Всеки ден да отиваш на някоя сонда и да се връщаш, покрит от главата до петите с онази черна кал? Толкова добре ли ти звучи? Синко, не можем да похарчим и парите, които вече имаме.
Оклахома беше обявена за щат през 1907 година — по това време Карлос беше на годинка — и някъде тогава започнаха да наричат Тълса „Петролната столица на света“. Някакъв човек от петролните находища в Глен Пул се появи и попита Върджил дали иска да забогатее.
— Забелязал ли си как над водата на потока винаги се появява дъга? Нали знаеш, че това е признак за наличие на петрол в имота ти?
Върджил отвърна:
— Знам, че когато Дийп форк приижда, водата напоява пекановите ми дървета и държи гъгриците надалеч.
Все пак обаче нямаше нищо против някой допълнителен долар и реши да даде под наем 320 акра от имота на „Тексас Ойл“ за една осма дял и сто долара годишно за всеки работещ кладенец. Още с първата дупка се натъкнаха на нефтен фонтан на четвърт миля навътре в имота му и Върджил изведнъж започна да прави по деветстотин до хиляда и двеста долара на ден през следващите няколко години. „Тексас Ойл“ му предложиха да наемат земята изцяло, всичко 1800 акра, но Върджил им отказа. Гледката на плюещите нерафиниран нефт кладенци, недалеч от пекановите му дървета, някак не успяваше да го развълнува така, както вълнуваше „Тексас Ойл“.