Тони Антонели беше почти сигурен, че ще има стрелба и смъртоносни наранявания, а той ще нарече репортажа си „Кървавата война при Болд Маунтин“. Можеше да започне статията с:
„Всичко започна с един самозванец на име Нестор Лот, хладнокръвен убиец, който носеше по един автоматичен четирийсет и пети калибър от двете страни на кръста си, човек, който не изпитваше угризения да отнема човешкия живот. Нестор Лот беше освободен от Правосъдното министерство в качеството си на специален агент, но избра да продължи своята мисия не просто за да затвори всички нелегални барове, но и за да унищожи…“
Не, първо трябваше да разкаже как собствениците на мините бяха наели Нестор да потуши стачните действия. Как беше поискал помощта на Клана и как бяха застреляли трима италианци и ранили още седмина други…
Или пък щеше да е по-добре, ако спести подробностите от стачката, да ги запази за някъде по-надолу, и вместо това да се съсредоточи върху първото действие, върху Нестор Лот, ключовата фигура, отговорна за последвалата престрелка. Дори можеше да нарече статията така: „Престрелката при Болд Маунтин“.
Щеше да се получи идеално, ако крайпътната кръчма се наричаше „Болд Маунтин“ нещо си, например клуб. На заглавната страница — фотография на мястото, а рекламната табелка щеше да се вижда съвсем ясно. Където, щом барутният дим се разсееше, щяха да се виждат подредени труповете на участниците в престрелката. На няколко пъти бе ходил там, беше се срещал с Джак Белмонт и момичетата — и по-специално с едно от тях, Елъди, което му хващаше окото, но проклет да беше, ако си спомняше дали отпред има рекламен надпис.
Тони пристигна, преди да се появят Нестор и хората от Клана. Беше разбрал, че в Църквата на петдесятниците в покрайнините на града става нещо, отиде на място и ги видя да се приготвят, дори разговаря с един от тях на име Ед Хагенлокър-младши, който сподели с него какво има да се случва и дори не възрази Тони да си запише името му в бележника си. Веднъж вече беше разговарял с Ед Младши, още в Кребс… където всички го наричаха Сън… и Сън му бе казал откъде е, както и че баща му е женен за майката на Лули Браун. Сега обаче Сън се похвали, че или ще взривят кръчмата, или ще я подпалят с факлите си и ще изравнят проклетото пиянско свърталище със земята.
Веднага след това Тони се понесе към „Болд Маунтин“24, където беше пълно с дървета и по никой начин не беше голо място, поне доколкото можеше да се забележи. Отби пред кръчмата и изруга:
— По дяволите!
Никъде не се виждаше надпис, на който да пише „Болд Маунтин“ или каквото и да било друго. Нямаше и коли и той бързо си даде сметка, че неговият форд купе може да се окаже в центъра на събитията и в крайна сметка да се сдобие с една-две дупки от куршуми. Запали и зави зад сградата, където откри шест автомобила, паркирани един до друг покрай фасадата. Спокойно можеше да се предположи, че принадлежаха на Белмонт и хората му и че са ги преместили отзад, за да избегнат стрелбата, която предстоеше. Тони остави колата и се върна пеша до входа отпред. До този момент не беше видял жива душа, нито дори признак на живот.
Поне до момента, в който прекоси главната зала, а един от биячите не изникна от задната стаичка и не зае мястото си зад бара. Тони видя как мъжът бръкна някъде отдолу, извади два револвера и ги остави на плота пред себе си. Чак тогава отнякъде се появи бутилка, от която биячът щедро наля едно двойно уиски. Казваше се Уолтър. Когато видя, че Тони стои в средата на помещението, каза:
— Затворено е.
На ума на Тони беше да му отговори: Добра идея, но си замълча. Ако не подозираха за идването на Нестор и се изпуснеше, само щеше да наруши естествения ход на събитията; щеше да включи сам себе си в историята и трябваше да обяснява защо ги е предупредил, хората, които продаваха контрабанден алкохол. Някак си не му се вярваше от „Истински детектив“ да се зарадват на такъв обрат.
Веднъж Тони беше попитал Уолтър как е станал бияч. Уолтър му бе отговорил, че обичал да се бие още докато работел на петролните находища. Беше голямо момче, минаваше трийсетте, тежеше поне двеста фунта25 или там някъде и имаше телосложението на Чарлз Атлас26. Вратът му беше като дънер и никога не се усмихваше; нищо не можеше да разсмее Уолтър.