— Знаела е, че не си отишъл там за забавление — вметна Тони.
— Обзалагам се, че се е пречупила и е започнала да те умолява да го пощадиш, едва вторият сериозен приятел, който е имала през трийсетте години от живота си.
— Не, но успя да ме изненада — отговори Карл.
Тя го попита дали иска нещо за пиене.
Карл отговори, не, благодаря, и проследи как тя отвори един от шкафовете, извади отвътре един буркан от компот с уиски и две чаши, които остави на масата. После му каза:
— В случай че промениш решението си. — И си наля два инча от уискито, което, изглежда, не беше по-силно от изворна вода.
Беше облечена в дълга вълнена домашна роба — зелена като колата й, — която се спускаше до пода и й беше прекалено голяма, с твърде дълги ръкави. Имаше руж на бузите и си беше сложила червило, яркочервено в светлината на лампата над главите им. Вениша се настани с гръб към мивката и шкафовете с посуда, а Карл зае стола вляво от нея, за да може да наблюдава задната врата. Не му се нравеше идеята да седи точно под светлината.
— Значи си учителка, а?
— И пия контрабандно уиски — каза Вениша. — Как ти се струва комбинацията?
— Всеки с вкусовете си… щом го пиеш, сигурно си имаш причина. Пейтън ли ти го носи?
— Когато се сети.
— Какво правиш, когато свърши и него го няма наоколо?
— Сладурче, живея в района на Куксън Хилс. В която и посока да тръгна, след по-малко от миля ще си намеря нещичко за по-специални случаи. Нали разбираш, пия само в компания. — Тя надигна чашата си към него и отпи доста сериозна глътка, след което попи уста с ръкава на домашната роба. — Онова, което никога не ми стига, са цигарите.
Карл извади пакета „Лъки Страйк“, тупна няколко от цигарите да изскочат, стана и го поднесе към нея. Вениша взе една и я запали с помощта на картонче кибритени клечки, което измъкна от джоба на робата. На кибрита пишеше: НЕКА УСТАТА ВИ БЪДЕ ЩАСТЛИВА. ПУШЕТЕ СПЪД30. Карл плъзна пакета към нея през масата. Зелената му опаковка беше с почти същия цвят като робата й.31
— Ако се опитваш да ме накараш да се разприказвам за Пейтън, продължавай. Но се съмнявам, че ще мога да ти кажа нещо, което не знаеш. Ще ти разкрия едно, обаче: ако Пейтън приближи къщата и те види през прозореца, ще те застреля на място. — Тя вдигна лице и издуха струя дим, който се изви в светлината.
Карл попита:
— В кой клас преподаваш?
— Във всичките.
— Днес Пейтън вече уби четирима души — подхвърли Карл.
— Така ли било? Мислиш, че не го познавам? — Вениша се изправи и се върна от мивката с един тенекиен пепелник. — Или ще го спипаш, или няма. Ако успееш, ще ми се налага да се спускам по пътя, за да си купувам уискито. — Отново дръпна от цигарата и продължи: — А ти колко хора си убил?
На ума му беше да й отговори, че не е убивал хора, но каза:
— До един бяха издирвани престъпници, бегълци.
— Значи не са хора?
— Като говориш за „хора“, си представям невинни минувачи, а не побеснели бивши затворници и убийци.
— Колко от тях си убил?
Карл се поколеба.
— Само трима.
Само трима по това време, каза на Тони. Уоли Таруотър, онзи, който се беше опитал да му открадне кравите; Емет Лонг, във фермата близо до Чекота; и Дейвид Лий Суик на излизане от банката в Търли, взел онази жена за заложник, същият, към когото Карл бе приближил през улицата, казвайки му да пусне жената и да хвърли оръжието, а когато Суик бе стрелял, Карл бе изтеглил пистолета си и го беше прострелял в главата от петнайсет стъпки, причината, поради която от вестника в Тълса бяха написали „Престрелката очи в очи“.
Вениша каза:
— Ако застреляш Пейтън, ще се изравниш с него, нали? И преди е стрелял по човек, заради някаква уличница в Талекоуа, но само го е ранил. Човекът оживял.
Тя отпи от питието си, допуши цигарата и попита:
— Нервен ли си?
Той отговори:
— Чувствам се добре. А ти?
Тя отвърна:
— Да ти кажа право, изплашена съм до смърт.
— Така стават тези работи — рече Карл, — като се забъркваш с хора като Пейтън.
— От теб ме е страх — каза Вениша, — не от Пейтън. — Знаеш ли защо? Понеже предпочиташ да го застреляш, вместо да се опиташ да го вразумиш.