— Дойдох направо от Юнион стейшън — каза Карл. — Най-голямото място, което някога съм посещавал, като катедрала е, само че по-голямо. Имат си „Харви“, книжарница, чакалня само за жени… Само не разбирам… таванът във фоайето трябва да е висок поне сто стъпки. На кого е притрябвало цялото това пространство?
Мъжът до него, все така облегнат на лакти, отвърна:
— Не си чувал за Каунт Бейси38?
Карл замълча, преди да отговори, че не е.
— Но мисля, че съм те виждал някъде.
Мъжът поклати глава, изглеждаше уморен.
— Човече, няма нужда да се опитваш да ме подхлъзнеш. Никога не са ме арестували.
— Някога бил ли си в Тълса?
— Няколко пъти.
— Свириш на пиано — каза Карл. — Къде съм те виждал, в танцовата зала на Кейн?
По лицето на мъжа премина болезнено изражение.
— Човече, не се занимавам с тези тъпотии. Свирех в „Ла Джоан“ със „Сивите братя“.
— Точно там — рече Карл, — именно, в „Ла Джоан“. Свиреше на пиано… името ти е Макшейн?
— Джей Макшан. Виждал си ме да свиря, а? Обаче никога не си чувал за Каунт Бейси?
— Може и да съм, но сега не се сещам — отвърна Карл. — Музиката ми стана интересна и си купих плочи. Анди Кърк…
— И неговите „Облаци на радостта“.
— Чонси Даунс и неговите „Ринки Динкс“.
— В оркестъра им има туба.
— Джордж Лий и сестра му.
— Джулия. Тези същите, които излязоха преди малко.
— Вярно? Не знаех, че са те.
— Искаш ли да се срещнеш с тях? Ще те запозная.
— Ами не бих възразил.
— Не забравяй да стиснеш ръката и на Каунт. Обикновено е в града, наминава от тук.
— Свириш ли с него?
— Не, не, човекът прави каквото си иска с пианото, само му позволи да седне пред него. Аз ще свиря по-късно в друг клуб с едни приятелчета, с които се събрахме от тук от там. Направо заспиваме на сцената, човече, не можеш да ни изстържеш чак докато изгрее слънцето. Такова не си чувал в „Ла Джоан“.
— Докато бях в Оклахома Сити, си купих една от плочите на Луиз Армстронг. Като я занесох у дома, баща ми я изслуша само веднъж. Каза, че било достатъчно.
— Живееш с баща си?
— Аз съм в Тълса, а той в Окмългий. Понякога слизам да го видя през уикендите.
— Човече, аз съм роден в Мъскоугий, плюх си на петите веднага щом станах достатъчно голям да обуя панталони. — Макшан се вторачи в Карл, преди да продължи: — Знаеш ли, има нещо в теб, което ми се струва познато. Да не са ти пускали снимката във вестника?
— Няколко пъти.
— Беше застрелял някой си известен, нали? Мисля си, че ставаше дума за банков крадец.
— Ами… застрелях Емет Лонг…
— Точно той, преди няколко години беше. Май си го познавал от по-рано.
— Когато бях петнайсетгодишен и все още живеех у дома. Спрях в дрогерията за фунийка сладолед, а Емет се отби за пакет цигари.
— Позна ли го?
— Бях виждал лицето му на листовете с издирвани престъпници. Та значи той е там, но в същия момент случайно наминава едно ченге от племенната полиция, крийк, казваше се Джуниър Харжо, а Емет го простреля два пъти без причина. — Карл замълча и каза: — Преди Джуниър да влезе, аз си ядях сладоледа… и Емет ме пита дали бил праскова. Искаше да го опита. Дадох му, а той го държи пред себе си, понеже вече започваше да се разтапя. После си отхапа. Поглеждам го и на мустаците му има сладолед.
Макшан се ухили.
— И това ти остана в главата, а? Откраднал ти е сладоледа, така че следващия път, когато сте се видели, си му видял сметката.
— Беше издирван престъпник — сви рамене Карл. — Единствената причина, поради която го потърсих.
— Разбирам — кимна Макшан, — но историята си я бива повече, ако си го очистил заради сладоледената фунийка. — После погледна право в очите Карл Уебстър и попита: — Сигурен ли си, че не е станало така?
Макшан твърдеше, че никога не е взимал уроци. Отначало свирел в църквата, а после и със „Сивите братя“, с които започнал да печели по долар и четвърт на вечер; след работа наминавал и през други клубове. Разправяше, че с Джулия Лий се работело най-добре, понеже знаела песните, които харесвали на хората, и казвала какво да свириш. Така че му се налагало да ги научи — нямало значение дали ти харесват, или не, трябвало да се изкарват пари — и съвсем скоро вече работел из по-добрите клубове, взимал по два долара и петдесет на вечер и още пет или шест от кутията, която оставяли отпред на сцената.
38
Уилям „Графа“ Бейси (1904–1984) — композитор, джаз пианист, органист и ръководител на оркестър; считан за една от най-значимите и влиятелни фигури в джаза за своето време. — Бел.прев.