Карл лесно можеше да си представи цялата ситуация като на кино: офиса на тип, който движи нощен клуб, целият в бяло и хром, с палми в саксии, фотографии на знаменитости и Том Пендергаст на стената; бледо бюро със заоблени ръбове, зад което седи самият Теди Риц.
Мениджърът му, Джони, ги подмина, за да застане от едната страна на бюрото и да запали цигара, после каза на Карл:
— Ще ти кажа едно. Много си се разиграл, Лу ще ти отнесе главата.
Карл се зачуди дали има предвид, че Лу Теса ще използва юмруците си, и се огледа. Не, Лу, облечен в смокинга си, държеше бейзболна бухалка.
Теди попита Лули:
— Какво става тук? — без да обръща внимание на Карл и с лека изненада в гласа. — Искаш да те уволнят ли?
Тя разглеждаше фотографиите на знаменитостите, Уил Роджърс, Амелия Ерхарт и онзи летец с превръзката на окото, Уайли Пост39. Тя се обърна към Теди:
— Вече напуснах.
Той се намръщи.
— За какво говориш?
— Иска да каже, че си тръгва — обади се Карл, — след като й върнеш чека. Или го задържиш и вместо него й дадеш парите в брой.
— Преди да разговарям с теб — каза Теди, — искам да се освободиш от оръжието. Подай го на Джони.
Карл замълча, чудеше се дали да произнесе репликата. Само че нямаше да има никакъв смисъл, ситуацията не беше такава. Питаше се дали можеше да мине с: Вадя оръжието си само когато…
Само че Теди каза:
— Гостите ми, които ти заплю в лицето, казаха, че си дошъл с оръжие. Искам да видя с какво разполагаш.
Теди погледна Лу Теса. Карл беше напълно наясно, че телохранителят се промъква вдясно от него, вдигнал бухалката. Отново се зачуди дали да не го използва като заплаха — едно от онези положения, когато или вадиш оръжието, или ти отнасят главата — само че Теса замахна с бухалката „Луивил Слъгър“ и я стовари през средата на тялото му достатъчно силно, че да му изкара въздуха и да го накара да се превие на две. Карл се препъна в Джони, който го хвана, пресегна се, извади пистолета от кобура му и го подаде през бюрото на Теди. Карл падна на колене, а ръката на Джони отново се плъзна в сакото му, като този път взе портфейла с документите. Плъзна и него по бюрото към Теди, докато Карл се стараеше да се изправи, опрял лакти на бюрото. Лули отчаяно се опитваше да стигне до него, а Джони я държеше на разстояние.
Теди каза:
— Заместник щатски шериф. — И вдигна очи от документите. Карл беше толкова близо до него, че почти можеха да се докоснат. После каза: — Момче, няма нужда да ми падаш на колене. Имам доста приятели, които също са шерифи, добри момчета. — Освободи барабана на колта и накара патроните да изпаднат. — Кажи ми какво правиш тук. Изминал си целия път от Тълса само за да помогнеш на своята любима? — Метна портфейла и празния револвер през плота на бюрото към Карл, който разтвори ръце, за да ги улови. Теди продължи: — Лу, помогни на шерифа да се изправи. Има стомашни болки.
Карл почувства как ръцете на Теса се подпъхват под мишниците му и го вдигат. Отблъсна се с бедра от бюрото, прибирайки оръжието и портфейла си. После каза на Теса:
— Басирам се, че си се научил да удряш така във фермата.
— Боли, нали?
— Боли и още как. Може ли да видя бухалката?
Теса я вдигна.
— Къде я искаш? „Пепър Мартин“ е, тридесет и четири инча.
— Играех в гимназията — рече Карл. — Харесвах една тридесет и пет инчова кафява с бяла лента. Винаги я хващах малко по-високо.
— Ей — обади се Теди, за да привлече вниманието му. — Вярваш ли, че Котенцето е застреляло банков крадец и тази асоциация й е дала чек за петстотин долара?
— Бях там — отговори Карл, — когато тя застреля онзи беглец и престъпник. Не мисля, че струваше петстотин, но толкова й дадоха. Вярно ли е, че си й взел чека? Да, вярвам, понеже тя ми каза, че си го направил, и няма да оставя да ти се размине.
Теди рече:
— Можеш ли да ходиш?
— Май да.
— Тогава най-добре си върви по пътя — каза му Теди. — Защото ако те видя тук още веднъж, ще се погрижа до края на живота си да седиш в инвалидна количка.
Лули го държеше за ръката. На няколко пъти го попита дали е добре и дали не иска да го закара в болница. Имаше една близо до мястото, където живееше. Карл каза, че щял да се справи някак. Каза й, че било като да те хвърли бик и да се приземиш по корем. Не говориха повече, докато не стигнаха до форда на Лули, онзи, който бе откраднала от мистър Хагенлокър. Беше паркирала колата на Дванайсета улица.