— Така да бъде. Не знам дали Рикори ти е казал, че Хортенс Дарнли е мъртва. Ние с него смятаме, че има връзка между нейната кончина и тази на Питърс. Предполагаме, че някаква роля тук е изиграла общата им обич към бебето на Моли. Дарнли е умряла по абсолютно същия начин като Питърс…
— Искате да кажете, че гибелта й е била придружена от същите признаци? — прошепна той.
— Да. Допускам, че и двамата са… прихванали болестта на едно и също място. Рикори изказа предположение, че вероятно Моли знае това място. Може да са го посетили и двамата, не непременно по едно и също време, и да са се изложили на… зараза, причинена нарочно от някакво лице със зли намерения. Съвсем очевидно е, че при Мандилип го е изпратило това, което е научил от Моли. Обаче има една деликатна подробност — тя не знае, че брат й е мъртъв, освен ако Рикори вчера не й е казал.
— Точно така — кимна Маккан. — Той даде нареждания да мълчим пред нея.
— Ако не й е казал, и ти не бива да го правиш.
— Докторе, на вас май доста неща са ви известни, но не ми ги съобщавате, нали тъй? — Той се надигна да си ходи.
— Да — отговорих му откровено. — Но това, което ти казах, е напълно достатъчно.
Той ме изгледа мрачно.
— Какво пък, сигурно имате своите основания. Както и да е, аз скоро ще разбера дали шефът е известил Моли за смъртта на Питърс. Ако го е сторил, просто ще си поговоря откровено с нея. Ако не е — е, добре тогава, ще ви се обадя след като я посетя. Hasta luego.4
След това полуприсмехулно сбогуване той излезе. Върнах се при останките от куклата на масата. Гадната локва се беше втвърдила и в процеса на сгъстяване беше приела беглите очертания на човешко тяло. Имаше особено неприятен вид с миниатюрните си ребра и грозната гръбначна тел, която проблясваше между тях. Преди още да преодолея нежеланието си да събера кашата, за да я анализирам, в стаята влезе Брейл. Бях толкова развълнуван от идването на Рикори в съзнание и от това, което се беше случило в последствие, че не забелязах веднага колко е блед и тъжен. Тъкмо споделях подозренията си по отношение на Маккан и спрях на средата на изречението, за да го попитам какво му е.
— Тази сутрин се събудих и се замислих за Хариет — каза той. — Сетих се какво означава кодът 4-9-1. Само че не е „Диана“, а „дневник“5. Веднага повиках Робинс. Влязохме в квартирата им, претърсихме навсякъде и открихме дневника на Хариет. Ето го. — Той ми подаде една тетрадка с червена подвързия. — Вземете го. Аз вече го четох.
Отворих тетрадката. Тук прилагам онези пасажи от ръкописния текст, които се отнасят до описваните събития.
ТРЕТИ НОЕМВРИ. Днес ми се случи нещо необичайно. Отбих се в Батъри Парк, за да видя новите риби в аквариума. След това се оказа, че разполагам с час-два свободно време и се залутах из забутаните улички наоколо, в търсене на подарък за Даяна. Натъкнах се на едно странно магазинче. Чудато и старомодно, но на витрината му имаше най-красивите кукли, който някога съм виждала. Стоях и зяпах в тях, надзъртайки през витрината на магазина. Вътре имаше някакво момиче, което бе застанало с гръб към мен. Внезапно то се обърна и ме изгледа. Видът му ме смути. Лицето й беше съвсем безцветно, а очите й — широко отворени, и гледаха някак си уплашено. Имаше буйна пепеляворуса коса, вързана на кок. Много странно момиче! Гледа ме втренчено цяла минута, както и аз — нея. После тя взе да клати яростно глава и да ми прави знаци с ръце — показваше ми да си вървя. Бях толкова удивена, че просто не можех да повярвам на очите си. Канех се да вляза и да я попитам какво, за Бога, й става, но погледнах часовника си и разбрах, че е време да се върна в болницата. Отново надникнах в магазина и видях как във вътрешността му бавно започна да се открехва една врата. Момичето направи още един последен и като че ли почти отчаян жест. В него имаше нещо, от което ми се прииска да побягна, но се овладях и продължих по пътя си. Чудех се на станалото през целия ден. Освен че изпитвах любопитство, чувствах се и малко ядосана. Куклите и облеклата им бяха красиви. Какво ми имаше на мен като клиент? Възнамерявам да разбера това.
ПЕТИ НОЕМВРИ. Днес следобед ходих отново до магазинчето с куклите. Мистерията се задълбочава. Само че не мисля, че е кой знае каква мистерия. Струва ми се, че бедното момиче е откачено. Този път не спрях пред витрината, а влязох направо вътре. Момичето с бялото като тебешир лице беше зад щанда в дъното. Когато ме видя, уплахата в погледа й нарасна и тя дори се разтрепери. Приближих се към нея, а тя прошепна: „О, защо дойдохте пак? Казах ви да си вървите!“ Аз се засмях, не се сдържах и й рекох: „Вие сте странна продавачка. Нима не искате хората да купуват стоката ви?“ Тя отговори тихо и много бързо: „Вече е твърде късно! Сега не можете да се измъкнете! Умолявам ви да не докосвате нищо! Нищо, което тя ви дава. Не пипайте нищо, което ви показва.“ — И в същия момент продължи със съвсем делничен тон: — „Какво ще желаете? Разполагаме с всякакви принадлежности за кукли.“ Смяната на тона й бе толкова внезапна, че чак ме стресна. Тогава забелязах, че в дъното на магазина се беше отворила една врата, същата, която бях видяла предишния път, а на прага й беше изникнала някаква бабуля.