Затворих вратата и заключих след нея.
Седнах до Рикори. „Шокът, който е претърпял, независимо от какво естество е бил той, или ще го излекува, или ще го погуби“ — помислих навъсено. Докато го наблюдавах, по тялото му премина тремор7. Едната му ръка бавно се вдигна със свит юмрук. Устните му се раздвижиха. Заговори на италиански и при това толкова бързо, че не успях да разбера нито дума. Сетне ръката му падна. Станах от леглото. Парализата беше изчезнала. Той можеше да се движи и да говори. Но дали щеше да може да го прави, когато съзнанието му се възстановеше? Това щеше да се изясни през следващите няколко часа. Засега нямаше как да му помогна повече.
— Слушайте ме и попивайте всяка дума — обърнах се аз към двамата пазачи. — Независимо колко странни ще ви се видят указанията ми, вие сте длъжни да ги изпълните до най-малката подробност. От това зависи животът на Рикори. Нека единият от вас да седне тук отзад, до масата, а другият — до Рикори, при главата му, между него и мен. Ако аз заспя, а той дойде в съзнание, непременно ме събудете. Ако забележите някаква промяна в състоянието му — също ме събудете веднага. Ясно ли е?
— Окей — отвърнаха в един глас и двамата.
— Много добре. Сега най-важното. Трябва да ме наблюдавате с повишено внимание. Този който седи до мен, не бива да ме изпуска от очи. Ако тръгна към шефа ви при едно от следните три положения — да прислушам сърцето и дишането му, да повдигна клепачите му и да премеря температурата му — оставете ме да го направя. Имам предвид, ако продължава да е все в това състояние, в което е сега. Но ако след като се пробудя, се опитам да извърша нещо различно от изброените три действия — спрете ме. Ако се съпротивлявам, обездвижете ме — вържете ме и ми запушете устата… не, не ми запушвайте устата, а слушайте и запомняйте това, което ще изрека. После се обадете по телефона на доктор Брейл — ето номера му. — Написах го и им го дадох. — И гледайте да не ме повредите повече, отколкото е необходимо — допълних накрая аз и се засмях.
Те се спогледаха смаяно.
— Ами щом казваше, докторе… — започна несмело Бил.
— Това не е молба, а заповед. Не се колебайте да я изпълните. И да проявите грубост към мен, няма да ви обвиня после за нея.
— Бил, докторът знае какво говори — обади се Джак.
— Тогава окей — съгласи се Бил.
Загасих всички лампи освен тази на сестринската маса. Изтегнах се на стола и нагласих лампата така, че лицето ми да е добре осветено. Малкото бяло сестринско боне, което бях намерил на пода, ме бе притеснило не на шега. Извадих го от джоба си и го прибрах в едно чекмедже. Джак зае позиция до главата на Рикори. Бил дръпна един стол и седна срещу мен. Аз бръкнах в джоба си, стиснах връвта с възлите, затворих очи, освободих съзнанието си от всякакви мисли и се отпуснах. Бях решил поне временно да се откажа от концепцията, че заобикалящият ме свят се гради на здравия разум и да дам пълна възможност на мадам Мандилип да действа.
Дочух как далечен стенен часовник удари един часа. И заспах.
Някъде бушуваше силен вятър. Вихърът се стовари върху мен. Грабна ме и ме понесе. Чувствах, че нямам тяло или каквато и да било друга конкретна физическа форма. Но пак си бях аз. Безформено създание, носещо се с ураганния вятър. Той ме отнесе безкрайно далеч. Бях без тяло и съзнавах, че съм неосезаем, но въпреки това ме изпълваше неземна жизнена енергия. Носех се във вихъра с нечовешко ликуване, додето не ме запрати в някакво необозримо пространство…
Изглежда се събудих, но пулсирането на странната жизненост продължаваше да напира в мен. А! Ето това, което трябва да унищожа… там на леглото… трябва да го убия, за да не спре този порив на могъщество и ликуване вътре в мен… трябва да убия, за да ме понесе отново мощният вятър и да ме изпълни с виталната си сила… само че внимателно… внимателно… ето — ето, точно в гърлото под ухото, където пулсира вената… точно там трябва да го пронижа… и след това отново се понасям с вятъра… какво ме задържа?… точно така, осторожно… „Ще му премеря температурата“… А сега — бърз скок и го забивам в гърлото, където пулсира вената… „Не с това, недей!“… Кой се обади?… Нещо ме задържа и не ме пуска… ярост, изчерпваща и безмилостна… тъмнината и мощният вятър отлитат надалече…
Чух някой да казва:
— Плесни го още веднъж, Бил, но не толкова силно. Той вече идва на себе си.
Усетих как шамарът опари лицето ми. Трепкащата мъгла пред очите ми се разсея. Стоях по средата между сестринската маса и леглото на Рикори. Джак държеше ръцете ми до бедрата. Дланта на Бил още беше вдигната. Моята десница здраво стискаше някакъв предмет. Погледнах надолу. Беше голям скалпел с острие като бръснач!