По-късно, когато Хоскинс съобщи резултатите от изследванията си, тези две противоположни заключения останаха в сила. Нямаше никаква причина, поради която Питърс да е умрял. И въпреки това смъртта му беше неоспорим факт. Дори загадъчните светлинки, които бяхме наблюдавали, да имаха пряко отношение към смъртта му, то от тях не беше останала никаква следа. Органите му бяха в идеално състояние — той наистина беше изключително здрав представител на човешката раса. А и Хоскинс не бе успял да открие нови кръвни телца, заредени със светлина, след като го оставих сам.
Същата нощ съставих кратко писмо, в което описах в резюме симптомите, наблюдавани в случая с Питърс, без да се разпростирам върху промените в израза на лицето му, но предпазливо намеквах за „необикновени гримаси“ и „изражение на интензивен ужас“. Двамата с Брейл го размножихме и изпратихме по пощата до всички лекари в Ню Йорк. Аз лично се заех с извършването на дискретна анкета със същата цел из болниците. Умолявахме онези, които са лекували пациенти с такива симптоми или са имали други подобни случаи, да ни изпратят подробности — имена, адреси, занятия и всякакви характерни данни — като, разбира се, им гарантирахме запазване на професионалната тайна. Ласкаех се, че се ползвам с репутация, благодарение на която никой от получилите въпросника не би сметнал, че запитването ми е предизвикано от просто любопитство или че зад него се таи някаква, макар и минимално, неетична мотивировка.
В отговор получих седем писма и бях посетен лично от автора на едно от тях. Всички писма, с изключение на едно, ми предоставяха с различна доза медицински консерватизъм информацията, за която бях помолил. След като ги изчетох, вече не се съмнявах, че за шест месеца подобно на Питърс бяха умрели седем пациенти със съвсем различни характеристики и положения в обществото.
Ето случаите в хронологичен ред:
ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ МАЙ: Рут Бейли, петдесетгодишна стара мома; сравнително заможна и с безупречна репутация; работила в регистратурата на службата за обществено подпомагане; състрадателна душа; обожавала децата. Двадесети юни: Патрик Макилрейн — зидар, съпруга и две деца. Първи август: Анита Грийн — дете на единадесет години, родители със сравнително прилично материално положение и добро образование. Петнадесети август: Стийв Стандиш — гимнастик, тридесетгодишен, съпруга и три деца. Тридесети август: Джон Дж. Маршал — банкер, шестдесетгодишен, интересувал се от социалното осигуряване на децата. Десети септември: Финиъс Даймът — тридесет и пет годишен, цирков акробат на трапец, съпруга и малко дете. Дванадесети октомври: Хортенс Дарнли — около тридесетгодишна, без професия.
Адресите им, с изключение на два, бяха пръснати из целия град.
Във всяко писмо бе отбелязано внезапното настъпване на rigor mortis и бързото му отминаване. Посочваше се времето на настъпване на смъртта след първоначалния пристъп, равно приблизително на пет часа. В пет от писмата се съобщаваше за сменящите се изражения на лицето, които така ме бяха разтревожили — завоалираните описания издаваха озадачението на своите автори.
„Очите на пациента останаха отворени — съобщаваше лекарят, занимавал се със старата мама Бейли. — Бяха втренчени в пространството, но не показваха никакви признаци на възприемане на околната среда и не можеха да се фокусират, нямаше някакви данни, че виждат предмети, поставени пред тях. Първо изражение на силен страх, отстъпващо на други, особено обезпокоителни за наблюдаващия. Последните усилващи се въпреки констатирането на смъртта. Rigor mortis настъпило и разсеяло се общо за пет часа.“
Лекарят, който се бе грижил за зидаря Макилрейн, не споменаваше нищо за явленията, предшестващи смъртта, но подробно описваше изражението на лицето на пациента си след това.
„То нямаше нищо общо със свиването на лицевите мускули при така наречената «Хипократова маска» и изобщо не приличаше на широко отворените очи и разкривената уста, познати като «усмивката на смъртта». Нямаше ни най-малък признак на агония, по-скоро обратното. Бих окачествил това изражение като «изблик на необикновена злоба».“
Сведението на лекаря, занимавал се със Стандиш, акробата, беше сухо и формално, но в него се споменаваше, че „след като пациентът издъхна, от гърлото му излизаха единични неприятни звуци“. Зачудих се дали не са били същите демонични звуци, които издаваше Питърс, и ако беше така, резервираността на автора на писмото изобщо не ме учудваше.