— Нямаме — казват. — Точно е. Дървеният материал — казват, — знаете, поскъпна, подплата, кръстчета, свети духчета, златни венци, свещи, превоз и така нататъка…
— Ами как е възможно, като аз работя в дървен склад и знам, че един кубик 1½-сантиметрови дъски струват 2000 лв. и от този кубик двадесет ковчега излизат като нищо! Каква е — казвам — тази безбожна експлоатация и обирничество! Че вий — казвам — ще ни глътнете цялото наследство предварително, а аз съм човек — казвам — със задължения, ипотека имам, изпълнителни листове имам… Че по-добре пригответе и на мене един ковчег тогава — казвам, — да се търкулна вътре и така нататъка!…
Виках, кряках, намалих сумата на 4000 лв. и отидох да пазарявам след това пък автомобил.
— Две хиляди — казва — за смъртника и 350 за вас.
— А бе, хора християни, не може ли малко по-евтино бе! Сиромах човек съм, с три деца, двойна ипотека, покойникът, и той си няма нищо и така нататъка…
— Може по-евтино — казва, — ама има още двама пътници. Една баба и един свещеник. Ако се съгласят да пътуват със същата кола, а ковчега да закрепим отвън на калниците, ще ви взема всичко 1500 лв.
Отидох, намерих старите, разревах се, целувах ръце и на попа, и на бабата и най-после се съгласиха. Закрепиха смъртника отстрани, качихме се тримата и тръгнахме.
Тук гума се пукна, там бурма се развинти, след четиричасово друсане пристигнахме в нашия град. Спряхме пред дома, заобиколиха ни близки, роднини, че писък, че рев — не ти е работа! Още не сме свалили ковчега, мама се разврещя:
— Отвори го, Недялко, отвори капака, мама, да си го видя хубавеца ми, ненагледния ми!… Братко, братко, братко!…
Няма как. Наведох се, отворих и останах втрещен. Ковчегът празен и вуйчо го нямааа!… Отгоре и отстрани разбойниците от „Рай небесен“ поставили дъски, а отдолу летви. Тънички едни, никакви и тук-там по едно малко гвоздейче чукнато. Друсал се вуйчо, значи, клатушкал се из пътя, счупили се летвите, изхлузил се човекът и паднал из пътя. Къде е паднал — сам си знае.
Че като почна наново един писък, че като се кръсти оня ми ти поп, че като заскимтя оная ми ти баба, гледах, гледах, па се метнах в колата и хайде пак назад.
Тук покойник, там покойник, колата изгърмя, спука се пак гума, хе там, в реката, оставих я аз и тръгнах да го диря пеш. Това е — казва — историята. Друго няма. Изгубихме го покойника, значи, посяхме го някъде и туйто!
И като се понадигна нещастният мой познат и избърса потното си чело, въздъхна още по-дълбоко и рече загрижен:
— Като идеш оттам, не си ли го видял случайно? Сух човечец, един въздългичък, с рядка брадичка и косата му сресана на път. От погребалното бюро го бяха сресали така. Горкият ми вуйчо!… Не си ли го видял някъде търкулнат по пътя? А?