Ето как за десетина секунди в стаята се възцари мъртвешка тишина, докато Арнд най-сетне сложи край както на слисаното мълчание на кръчмаря, тъй и на особеното желание на лесничея безмълвно да наблюдава и изучава физиономията на събеседника му.
— Е? — подкани го той. — Какво става? Спомняте ли си за въпросния човек? Той е негодникът, когото търся.
Най-сетне съдържателят затвори уста, но после веднага пак я отвори, дълбоко въздъхна и каза:
— Де да знаех! — бяха първите му думи.
Изразът на напрежение изчезна от лицето на Арнд. Той разбра, че посещението му в странноприемницата няма да е напразно.
— Искате да кажете, че си спомняте онази случка, така ли? — все пак попита той, за да е по-сигурен.
— Спомням си я и още как! Че нали беше едва вчера, в сряда преди обяд. Тук, в това помещение влезе слабичък младеж, който преди няколко дни вече беше идвал при мен. Тогава той поиска да му донеса мастило, перо и хартия, за да напише някакво писмо.
— Точно така — кимна Арнд, — това е бил Хаузер. И по-нататък?
— Едва се беше настанил на една маса до прозореца и си беше поръчал кафе, когато влезе още един посетител, когото не познавах.
— Как изглеждаше?
— По-полека, по-полека, господине! Всичко поред! Работата е достатъчно важна, за да бъде обсъдена обстойно и внимателно. И така — непознатият! Беше среден на ръст, добре охранен, много прилично облечен, имаше гъста брада и носеше големи очила. На един от месестите му пръсти на дясната ръка забелязах великолепен пръстен, чудесна изработка на златарското изкуство с блестящ зелен скъпоценен камък. Накратко казано, той правеше впечатление на човек, с когото си заслужава да си разменят кесиите дори и хора като нас.
— Моля ви — прекъсна Арнд словоизлиянията на кръчмаря, — само още един въпрос! Струва ми се, че лека-полека във вашата професия човек придобива навика и способността да преценява хората по тяхната външност. Та той порядъчна личност ли беше, или мошеник? Приблизително с какво може да се занимава? Образован ли е, или не? Е, и така нататък!
— Прав сте, наистина съм придобил такъв навик и трябва да ви кажа, че след време не веднъж и дваж съм установявал колко вярна е била тази преценка. Та непознатият ми приличаше на търговец на зърно или на добитък. Съвсем определено нямаше кой знае какво образование, но затова пък несъмнено имаше добър търговски нюх. И макар да не правеше впечатление на мошеник, смятам, че в случаите, когато си заслужава, съвестта му като нищо е готова на компромиси.
— Хич не е малко това, дето сте го забелязали — похвали го Арнд. — Сведенията ви са изключително ценни за мен, господин съдържателю, и аз ще…
— Почакайте, почакайте! — припряно извика другият, прекъсвайки го. — Най-важното тепърва следва. Ще има да се чудите, господине. Само слушайте по-нататък!… И така, човекът седна ей тук, до прозореца, и си поръча бира. Никак не беше разговорчив и аз го оставих на мира. Но той продължи да занимава мислите ми, защото малко преди това го видях на ъгъла на улицата да разговаря с един от най-известните мъже в областта, а именно с младия Зайделман от Хоентал, когото тук всеки познава.
— Аха! — кимна Арнд. — Знам го! И аз познавам Зайделманови.
— Толкова по-добре. Тогава мога да си спестя някои думи. И така, беше Фриц Зайделман. Двамата се поздравиха зарадвано, но с учудени физиономии, като двама души, които след доста време случайно се срещат на улицата. Зайделман се държеше доста свойски, а пък после моят слуга, който случайно минавал покрай тях и доловил някоя и друга дума, ми разказа, че ухиленият до уши Зайделман поздравил дебелия, наричайки го своя приятел Михаловски.
— Ето на, имаме вече дори и името му! Чудесно! Знаете ли и още нещо?
— Ами да! Историята продължава.
След това кръчмарят разказа как Михаловски и Едуард завързали разговор. Собственикът на странноприемницата не забрави да спомене, че много се учудил на един въпрос на непознатия относно Хоентал, защото този човек току-що твърде свойски приказвал с един жител на селото, а именно със Зайделман.
Лесничеят слушаше напрегнато и на всичко се усмихваше, а Арнд само кимаше. Картината, която си беше създал за цялата тъмна история, довела в крайна сметка до арестуването на младия Хаузер, се попълваше все повече и повече и ставаше все по-ясна. Всичко в нея, изглежда, си пасваше съвсем точно. Само в края на разказа на кръчмаря оставаше открит един съществен въпрос.