От гърдите на Едуард се изтръгна дълбока въздишка.
— Много ми се иска да участвам в тази работа, но се опасявам, че никога няма да спечеля петстотинте марки.
— Защо не?
— Господине, моля ви, че кой може да излезе насреща на Горския призрак?
— Ами, призрак, глупости! Онзи тип, дето ви спря в гората, беше жив човек от плът и кръв. Призраци не съществуват.
— След срещата ми с Горския призрак и в мен се появиха някои съмнения, че той наистина е призрак. Но такъв мерзавец едва ли ще може да бъде заловен.
— Ще видим. Засега важното е дали ще приемете задължението да станете мой помощник.
— С радост!
— Добре, разбрахме се! А за да не ви се налага да се обвързвате с някаква друга работа и да можете винаги да сте ми на разположение, ще ви плащам седмично по трийсет марки.
— Трийсет? Седмично?
— Да, трийсет марки!
— Трийсет марки! — невярващо повтори Едуард. Такава сума за седем дни му се струваше направо приказно голяма. — И какво ще трябва да върша за тези пари?
— На първо време нищо. Помислете си как бихме могли да узнаем нещо повече за Горския призрак! Преди всичко трябва да научим кой е тайнственият закрилник на контрабандистите. Щом ви хрумне някоя интересна мисъл, елате при мен в лесничейството!
— А може ли лесничеят да знае, че ви сътруднича?
— Той, да, но иначе никой друг! Сега-засега в града имам един-единствен доверен човек. Дискретността е първото условие, което поставям. Попитайте лесничея за тайните знаци, уговорени между нас. За да остана и занапред непознат в околността, аз често ще се предрешавам, а в същото време ще е необходимо да ме разпознавате под моите маски. Същите знаци и уговорки ще са валидни и за вас. Освен това опитайте се да разберете чие име в селото или в околностите започва с буквите М и Т!
— Това пак ли е във връзка с Горския призрак?
— Да. И друго — от вас ще изисквам винаги по всички въпроси безусловна искреност.
— Можете да разчитате на мен — увери го Едуард и в припряното си усърдие добросърдечният младеж изведнъж се реши да каже още нещо. — Веднага ще ви дам едно доказателство. Ще ви издам, че във вторник вечерта трябва да отида на… бала с маски.
— На бала с маски? — учуди се Арнд. — И трябва? Защо пък да трябва?
— За да… за да… за да помогна на едно момиче.
— А-а! Я виж ти! Навярно става въпрос за вашата съседка Ангелика Хофман, а? Лесничеят ми разказа вече за това хубавичко девойче, а и онзи негодник в гората също спомена името й.
— Да. Тя е поканена на бала. Вдругиден в нашата кръчма „Казиното“ от съседния град организира карнавал. Един от членовете на клуба, който не си е издал името, е поканил Енгелхен… искам да кажа Ангелика Хофман… и дори й е изпратил маска и костюм на италианка.
— Разбирам — усмихна се Арнд. — Обичате Енгелхен и това не ви харесва, защото вие няма да присъствате на бала. Онзи, другият, би могъл да ви се изпречи на пътя. Е, щом искаме да разговаряме най-откровено помежду си, наистина не бива да премълчаваме нищо.
Едуард наведе глава. Малко се срамуваше.
— Да, така е.
— Не искам да ви се бъркам в онези неща, които засягат най-съкровените ви чувства — продължи Арнд, тъй като Едуард избягваше погледа му. — Постъпвайте така, както ви повеляват сърцето и разумът! Чухте ли ме? Казах не само сърцето, но и разумът! Ето ви трийсет марки за първата седмица, а ето ви и още пет за карнавала! Желая ви весело прекарване и успех!
Той пъхна парите в ръката му и побърза да се отдалечи, за да спести на Едуард благодарствените думи.
Пета глава
Сините очила
В „Златния вол“, най-хубавата странноприемница в съседния окръжен град, по обед на следващия ден влезе някакъв посетител, който бе пълна загадка за съдържателя господин Биндер. Направо беше невъзможно да се различи дали гостът е млад човек, или вече възрастен господин. Той носеше тъмно палто, тъмен костюм и сини очила, които му придаваха вид на учен.
Тъй като в голямото помещение за посетители нямаше други хора, собственикът на странноприемницата поде разговор с непознатия:
— Май не сте тукашен, а? — обади се той, само за да каже нещо. — Мога ли да попитам откъде идвате?
— Оттам!
Човекът със сините очила посочи с палец през рамо. Това трябваше да означава от другата страна на границата.
Съдържателят присви дясното си око и с този дяволит израз гледа няколко секунди своя гост, а после попита:
— Сделки ли?
— Възможно е.
— Значителни?
Непознатият вдигна рамене.