— Къде са отишли всички? — попита Гай, когато мина през портата, украсена с емблемата на легиона — глава на див глиган, и представи заповедите си на дежурния офицер.
— Някъде нагоре — дежурният махна неопределено с ръка на север. — Научихме, че главатарят на вотадините Калгакус най-сетне успял да обедини племената. Старият ги преследва цяло лято. Ще трябва да пояздиш поне още седмица, за да ги настигнеш, но тази нощ ще спиш под покрив и ще хапнеш топла храна. Префектът сигурно ще ти даде ескорт; би било жалко да те убият от засада, след като си успял да стигнеш чак дотук.
Гай не се интересуваше толкова от топлата вечеря, колкото от възможността да използва войнишката баня, но след като се изкъпа, оцени по достойнство и храната. Префектът, който го покани да хапнат заедно, бе очевидно притеснен от това, че е оставен в тези пущинаци с толкова малко войници на свое разположение, при това Гай беше и нов човек, с когото можеше да поприказва.
— Знаеш ли за бунта на узипиите? — попита префектът, след като останките от яребицата, която им сервираха за вечеря, бяха разчистени от трапезата.
Гай остави чашата — беше добро фалернско вино — и загледа с интерес домакина си.
— Представяш ли си — една орда диви германци, мобилизирани да работят в Ленакум. Разбунтували се и превзели три кораба — и в крайна сметка обиколили с тях цяла Британия от запад на изток.
Гай отвори широко очи.
— Тогава значи Британия наистина е остров… — откак се помнеше, тази тема бе повод за най-разгорещени спорове.
— Така изглежда — кимна префектът. — Накрая суевите заловили оцелелите и ги продали в робство по римското поречие на Ренус34 — така и научихме тази история!
— Забележително! — кимна Гай. Виното започваше да го хваща и той чувстваше приятно замайване. Ето ти една забавна история, която можеше да разкаже на Юлия, когато се върне в Лондиниум. Учуди се, че се сети за нея — но иронията на тази история бе нещо, което можеше да оцени само човек от света, в който бе израснал. Ейлан надали би намерила нещо забавно в нея. И Гай си каза, че всъщност в него живеят двама души — римлянинът, сгоден за Юлия, и британецът, който все така обичаше Ейлан.
Когато се събуди, навън валеше ситен дъждец. Потеглиха през подгизналите от влага земи и скоро всички също се намокриха до кости. Гай кихаше, кашляше и си мислеше, че няма нищо странно в това, което разправяха легионерите — че хората от местните племена просто се стапяли във въздуха и се сливали с пирена, който растеше навсякъде. Самите хълмове сякаш се стапяха и сливаха с небето, гората се сливаше със земята — а той и конят му сякаш всеки миг щяха да се превърнат в част от калта, през която газеха.
Каза си, че все пак има късмет, че язди, и се замисли с искрено съжаление за легионерите, които газеха в калта с цялото си тежко снаряжение. Тук-там мярваха стада овце, или пък дребните черни крави, които отглеждаха местните, но като изключим една стрела, която профуча над главата на Гай, когато преминаваха един буен поток, нямаше никакви следи от враждебно настроено местно население.
— Това е добре за нас — засега. Но може да бъде и лош признак — каза декурионът, който водеше отредения на Гай ескорт. — Ако воините от племената не охраняват собствените си земи, това може да означава само едно — че наистина най-сетне са се обединили. Никой не може да им отрече, че се сражаващ смело — когато счетат за необходимо. Ако бяха успели да се обединят, когато Цезар е нападнал бреговете им, западната граница на империята щеше все още да е крайбрежието на Галия.
Гай кимна и се уви още по-плътно в дебелото си наметало. Чудеше се по силата на какви обстоятелства на Лициний му хрумна да го праща с вести до Агрикола тъкмо в момента, когато незапомнено силната армия от обединени британски племена се канеше да нападне легионите от Севера.
— Новини от Марций Юлий Лициний? Как е той?
Мъжът, който се появи на входа на голямата кожена шатра, бе среден на ръст и без ризницата изглеждаше дори слабоват — но независимо от посивялата, залепнала от дъжда коса и дълбоките сенки под очите, властното му излъчване бе неоспоримо и Гай би го познал веднага, дори да не носеше аленото наметало — знак за ранга му.
— Казвам се Гай Мацелий Север Силурик — изреди той, изпънат като струна, без да се смущава от водата, която се стичаше от шлема му. — Прокураторът е добре и ти праща поздрави. Както сам той пише, генерале…
— Така, така — Агрикола протегна ръка, за да вземе писмата, и се усмихна. — Най-добре ще е да побързам да ги прочета, преди да са се разкиснали от влагата. Ти също трябва да си мокър и премръзнал. Тацит35 ще те отведе при офицерите и ще се погрижи да ти намерят място за спане и храна — генералът кимна към един висок, сериозен млад човек, за когото Гай впоследствие научи, че бил негов зет, и добави: — След като тъй или иначе си тук, най-добре ще е да изчакаш края на битката, за да мога да те пратя обратно с рапорта.
35
Гай Корнелий Тацит (56–120 г.) — един от най-видните историци на древния Рим, автор на „Анали“ и други произведения — основен източник на сведения за Римската империя. (Б.пр.)