За миг, докато слушаше как Агрикола руши славата и достойнството на каледонците със спокойния си глас, Гай почти го мразеше. Но не можеше да отрече извода на генерала — че една победа на Рим днес би приключила дълга и мъчителна борба, продължила повече от петдесет години.
Струваше му се, че този мъж символизира всичко най-добро в представите на стария Мацелий за Рим. Независимо от това, че Агрикола бе всъщност от галски произход и че се бе издигнал благодарение на личните си заслуги първоначално до конник, а сетне и до сенатор, той напомняше на Гай за старите герои на римската република.
Подчинените на Лициний бяха искрено привързани към него, но в начина, по който офицерите гледаха Агрикола, Гай откриваше нещо по-различно — безусловна преданост и вяра. Вярата и предаността им помогнаха да не трепнат когато планинците започнаха да надават бойните си викове и да удрят по щитовете си. Очевидно тези чувства се споделяха и от по-низшите чинове под командването на Агрикола. Докато наблюдаваше строгия профил на генерала и го слушаше как разговаря спокойно, сякаш седеше в палатката си с приятели Гай си каза: „Това е предаността, която създава императори“. Може би Домициан бе прав да се страхува от него.
Каледонците се бяха наредили нагоре по издигащите се склонове на Граупиус. Войските им се разстъпиха и изведнъж надолу полетяха бойните колесници, в които бяха впрегнати дребни, подвижни кончета. Те препускаха с все сила, а водачите стояха прави на платформите, оплетени от жилави клони. Зад тях бяха копиеносците, размахваха копията си и се смееха.
За Гай картината бе едновременно красива и ужасна. Това бе въплъщението на бойния дух на Британия — такова, каквото го бяха видели Цезар и Фронтин36. Гай съзнаваше, че тази гледка няма да се повтори никога повече в цялата си слава и великолепие. Колесниците бяха вече съвсем близо, връхлетяха и веднага завиха, след като копиеносците бяха ударили с копията си по плътната стена от римски щитове. От тях наскачаха воини и започнаха да се промушват между конете. Мечовете им блестяха на слънцето, а те ги хвърляха във въздуха и ги ловяха отново. За това последно сражение се бяха облекли като за празник и слънчевите лъчи светеха заслепяващо по тежките им гривни и огърлици. Някои имаха ризници и шлемове, но повечето се сражаваха полуголи или в туники от вълнен плат на пъстри квадрати. Лицата и телата им бяха целите изрисувани в спираловидни сини шарки. Гай чуваше хвалбите им над трясъка на колесниците — и това вече не го плашеше, а го изпълваше с тежка скръб.
Един от трибуните се опита да протестира, като видя, че Агрикола слиза от коня си и дава знак да отведат животното. Останалите офицери гледаха мрачно, но не възразяваха. Знаеха много добре, че каквото и да се случеше с войската му, Агрикола нямаше да побегне, за да спаси кожата си.
„Биха дали живота си, за да го защитят, каза си Гай и след малко допълни на себе си: Аз също“. Някои от офицерите последваха примера на генерала, други затичаха надолу към бойната линия в отговор на тихите му нареждания. Гай дръпна юздите на коня си и остана на място, чудейки се какво да прави.
— Ти — Агрикола изведнъж го забеляза и му махна да приближи. — Слез долу при тунгрите и им кажи да продължават да разширяват позициите си. Кажи им, че не съм забравил, че по този начин оголват центъра си, но не искам врагът да заобиколи фланговете.
Гай смуши коня си и препусна в галоп, но не преди да чуе зад себе си тежките удари на копия по щитове. Британските колесници се бяха отдръпнали и първите редици от пешаците нападаха. Гай се наведе над врата на коня и продължи да го пришпорва с все сила. Съвсем не го блазнеше мисълта да се озове в бързо стесняващото се пространство между двете армии при първата смъртоносна размяна на копия. Пред него проблесна стандартът на тунгрите; Предната редица се разтвори и го пропусна; той предаде задъхано нареждането и хората веднага започнаха да се изнасят встрани. С крайчеца на окото си Гай забеляза, че врагът също насочва ударите си повече встрани. — Добри воини бяха британците. Гай ги наблюдаваше как ловко отбиват с щитовете си римските копия. Мечовете им бяха огромни — по-големи дори от най-дългите мечове на въоръжение в римската войска — така наречените „спата“, тежки оръжия със сравнително тъпи върхове, но смъртоносно наточени отстрани. Засвириха римските тръби и центърът на Агрикола се насочи право към врага.
Гай съзнаваше, че практически с нищо не може да помогне на пешаците, но Агрикола не бе му дал никакви по-нататъшни заповеди. След кратък размисъл той смуши отново коня си и препусна покрай пехотата. Беше решил да се присъедини към кавалерията. Над главите на тунгрите виждаше как предните бойни линии на двете войски се вкопчиха в ръкопашен бой. Каледонците не разполагаха с достатъчно пространство, за да размахват огромните си оръжия — затова пък батавиите предпочитаха да се сражават тъкмо по този начин; те се притискаха все по-напред; мушкаха с техните къси мечове и разбиваха лицата на противниците с острите шипове, които стърчаха от щитовете им. Първата редица на каледонците се огъна и римляните нададоха победоносен рев. Центърът на римляните напредваше нагоре по хълма.