Но когато се сбогуваха, тя плака много. Честно казано, плака и той. Ако Ейлан си въобразяваше, че мисълта за брак с Юлия Лициния го изпълва с щастие, то тя много се лъжеше. Когато конят му се изкачи на последния хълм преди Лондиниум и той видя покривите на града, огрени от следобедното слънце, за последен път си каза, че прави всичко това единствено заради Ейлан и детето им.
Когато спря коня си пред дома на Лициний, вече се свечеряваше. Прокураторът не беше се завърнал от табулариума, но Гай откри Юлия в атриума. Когато го видя, очите й засияха, и тя му се стори по-хубава, отколкото я бе виждал в спомените си. Разбира се, не беше красива като Ейлан, но никоя жена не би могла да бъде по-красива от нея. Все пак и Юлия можеше с времето да стане хубава жена.
Тя го поздрави с кротък глас.
— Значи, реши да се върнеш от западните земи, Гай.
— Очевидно, след като стоя тук пред теб. Тя се изкиска.
— Е, чувала съм да разправят, че духовете на убитите се явяват понякога на близки и познати — но изведнъж гласът й стана сериозен и тя каза уплашено: — Гай, нали си наистина тук, жив и здрав?
Гай си каза, че тя наистина е още дете.
— Тук съм, от плът и кръв — отвърна той уморено. Но наистина, откак я бе видял за последен път, бе се срещал неведнъж лице в лице със смъртта; беше убивал; и накрая бе видял продължението на собствения си живот в очите на едно новородено дете. Когато замина от Лондиниум, беше още момче, а се завръщаше мъж. Нищо чудно, че Юлия бе объркана от промяната.
Тя пристъпи и докосна плахо ръката му.
— Да… ти си — каза тя малко по-спокойно и продължи: — Видя ли се с твоята британка? — и впери изпитателен поглед в лицето му.
— Видях я — започна той колебливо. Чудеше се как да й каже какво се бе случило. Все пак Юлия имаше право да знае, щом щеше да се омъжва за него.
Но преди да успее да продължи, по мозаечния под отекнаха неравните стъпки на Лициний, и възможността беше пропусната.
— Ето те и теб, драги! — Лициний като че ли се радваше искрено на завръщането му. — Предполагам, това означава, че скоро ще има и сватба.
— Надявам се да е така — отвърна Гай. Всъщност се надяваше да отдадат колебливия му тон на скромност. Сигурно така бе по-добре — ами ако Юлия бе отказала да се омъжи за него, какво бъдеще би предложил на Ейлан и детето?
Юлия цялата сияеше. Може би бракът с нея щеше да има и своите добри страни. Тя улови замисления му поглед и се изчерви.
— Ела да видиш сватбения ми воал — покани го тя. — Бродирам го от месеци. Вече мога да го покажа на Гай, нали, татко?
— Разбира се, моето момиче, но все си мисля, че бе редно да се задоволиш с обикновен лен. Ленът е бил достатъчно добър за благородните римлянки по времето на републиката, и би трябвало да е достатъчно добър и за теб — измърмори Лициний.
— Я виж какво е станало с твоята република — не му остана длъжна дъщеря му. — Исках най-красивия и модерен сватбен накит, а си мисля, че и ти искаш същото!
Воалът бе наистина прекрасен — от чиста, аленочервена коприна, а по него Юлия бе избродирала със златни конци цветя и плодове. Когато тя излезе, Лициний се обърна към Гай.
— Определих датата за официалния годеж за края на този месец — преди злощастните дни37 в началото на март. Баща ти няма да може да присъства, но през април легатът ще трябва да се лиши от него — жреците решиха, че през този месец е подходящият ден за сватбата. Вярно, че всичко е малко прибързано, но ще се справим. Иначе ще трябва да чакаме до втората половина на юни, а докато ти жъна слава в битки срещу каледонците, за дъщеря ми се изтърколи кажи-речи още цяла година моминство. — Лициний се усмихна благосклонно. — Съгласен си, нали, момчето ми?
— О, да, напълно… — измънка Гай. Какво ли щяха да сторят, ако внезапно кажеше, че не е съгласен? Чудно беше, че Лициний изобщо го попита за мнението му.
Юлия влезе отново в стаята, и когато го погледна, Гай си каза, че не може да измами доверието, което се четеше в тъмните й очи. Щом всичко бе против любовта му към Ейлан, поне можеше да опита да направи това момиче щастливо.
Слънчевата светлина, която се процеждаше през отворената врата на колибата беше бледа и някак водниста. Доскоро бе валяло. Ейлан се движеше с мъка из помещението. Докато се обличаше, нито за миг не изпускаше от очи спящото бебе, което от време на време измъркваше насън. След посещението на Гай като че ли силите й започнаха да се възвръщат, но все още всяко движение й причиняваше болка. Беше получила тежки разкъсвания при раждането и се уморяваше много бързо.
37
злощастните дни — в древния Рим се считало, че определени дни от месеца са злощастни. През тези дни не се разглеждали тъжби и се смятало за опасно да се започва каквато и да било важна работа. (Б.пр.)