Продължаваше да вярва, че предишния път чрез нея не бе говорило откъснатото й от волята, замъглено съзнание. Все пак, нямаше човешко същество което да може да упражнява самостоятелно властта на Богинята. Когато Божественото присъствие се въплътеше в човешко тяло, то приемаше донякъде и ограниченията на материята — и действаше, ограничено от възможностите на човека.
„Помогни ми, Богиньо! — молеше се Ейлан. — Ако си тук, ако не си заблуда на моето въображение, покажи ми как да постъпя, та да изпълня истинската ти воля!“
Арданос бе привършил заклинанието. Напрежението в тълпата се усилваше. Над огньовете вече се виеше ароматният дим от свещени треви. И тогава Ейлан почувства, че до нея има някой.
„В твои ръце се оставям, Повелителко.“ — Ейлан въздъхна и се отпусна. Друга воля зае мястото на нейната. Тя имаше чувството, че се е отпуснала в нечия нежна, майчинска прегръдка, и същевременно съзнаваше, че тялото й се е изправило, а Тази, чиято сила струеше сега от Ейлан, се бе обърнала към Арданос със сияйна усмивка.
„Внимавай! — опитваше се да каже Ейлан. — Нима не съзнаваш кой е сега пред теб?“ Но Арданос вече се беше обърнал с лице към тълпата, за да подаде сигнала за хоровата молитва. Той не виждаше и никога нямаше да види. Тогава съзнанието й се обърна към сияйната, изначална Сила, която се бе вселила в тялото й. „Имай милост, Богиньо! — молеше се Ейлан. — Той върши всичко това за доброто на народа си! Дай му мъдрост, за да постъпва правилно — заради всички тези хора!“
В тишината на безвремието, където се рееше душата й, зазвуча неземно нежен глас и Ейлан чу ясно отговора на Богинята.
„Аз се грижа за всички мои деца, дъще, дори когато те се изправят едни срещу други. Бдя над тях във всички времена, не само сега, когато живееш ти. Не забравяй — моята светлина може да бъде за теб черен мрак, твоята зима може да доведе до моята пролет. Приемаш ли това да е така в името на общото благо?“
„Да, велика Майко, само ми обещай да не ме изоставяш, защото ти си всичко, което ми остана“.
До нея долетя далечен шепот:
„Как бих могла да те оставя? Нима не знаеш, че те обичам така, както ти обичаш детето си?“
Ейлан се отпусна в съзнанието за божествената любов като в прегръдките на майка си. Някъде отдалеч до нея долитаха въпросите на Арданос. Припомни си отговорите, които той й бе внушил, но това сега нямаше такова значение. Съзнаваше ясно какво говори и все пак не тя бе Тази, която говореше.
Не можа да прецени колко бе продължило всичко. Сега за нея времето не съществуваше. Все пак, настъпи момент, когато чу, че някой я вика. Тя просена и се опита да остане там, където беше. За какво й бе да се връща. Но постепенно съзнанието й се връщаше, тя усещаше студената вода, с която пръсваха лицето й, докосването на човешки ръце и накрая отвори очи.
Беше си отново тя, Ейлан, и пред себе си виждаше изпълнените с преклонение лица на множеството.
Арданос отново говореше. Казваше им да си отидат в мир. Усмивката, изписана на лицето му, бе подчертано самодоволна.
„Той нищо не разбира, каза си примирено Ейлан. Въобразява си, че ръководи всичко“. Но ако Върховният друид не можеше да възприеме силата на Богинята, на която привидно служеше, не бе работа на Ейлан да му я обяснява. Тя можеше само да се надява, че Всеобщата майка наистина бди над всички и ще ги закриля, както бе обещала.
Първите месеци от брака си Гай прекара, борейки се срещу натрапчивата мисъл, че той е основан на лъжа. Подозираше, че Юлия е привлечена не толкова от него, колкото от положението си на омъжена жена, но тя продължаваше да се държи мило, да бъде весела и жизнерадостна и видимо доволна от присъствието му около нея. Той продължаваше да благодари на всички богове за невинността й, а може би и за неспособността й да изпитва дълбоки чувства, която й пречеше да разбере, че любовта между мъж и жена би трябвало да бъде нещо много повече.
Лициний, който бе твърдо убеден, че не е редно новобрачните да живеят разделени още през първите месеци на брака си, бе намерил на Гай работа като едил38, отговарящ за строежа на държавните сгради в Лондиниум. Тази служба щеше да му създаде известен опит, който щеше да му е необходим в предстоящата му кариера. Първоначално Гай твърдеше, че няма необходимата подготовка, и подозираше, че Лициний е уредил всичко това, за да може дъщеря му да остане в бащиния си дом. Скоро откри, че разполага с цял екип от чиновници — свободни граждани и освободени роби, които се справяха отлично с работата си, но имаха нужда от авторитета му на офицер и виещ служител, за да осъществяват всичко, което им бе възложено. Оказа се също, че годините, прекарани с баща му, чиято основна задача бе поддръжката на голяма крепост, са го подготвили доста добре за сегашните му задължения.
38
едил — римски магистрат, отговарящ за поддръжката на държавните сгради, за снабдяването с храни и организирането на някои от игрите, популярни сред римските граждани. (Б.пр.)