— Почини си, пий от извора и приеми благословията на Богинята… — каза тихо Ейлан. Човекът коленичи, загреба в шепа вода от улея и отпи. Явно се опитваше да се овладее.
— Сражавах се… Видях как гарваните летят над бойното поле — прошепна той и вдигна очи към жрицата.
— Гарваните летят и нощем — отвърна тя. — Какво имаш да ми кажеш?
— Денят на бунта беше определен. Трябваше да се вдигнем в средата на лятото, но онези с червените наметала надушиха нещо и ни нападнаха… — той прекара ръка пред очите си — предната нощ.
— Къде е Кинрик? — попита тя бързо и много тихо. Беше ли доведеният й брат още между живите? — Какво иска от нас?
Човекът сви отчаяно рамене.
— Кинрик ли? Трябва да е успял да избяга. Но насам сигурно ще дойдат и други като мен, за да намерят подслон и да лекуват раните си.
Ейлан кимна.
— Зад кухните има пътечка, която отива в гората. Тя води към една хижа, в която жриците понякога се оттеглят, когато изпитат нужда от уединение и размисъл. Отиди там. Можеш да останеш, колкото искаш. Ще ти пратя храна по някого.
Раменете на човека пред нея се отпуснаха безсилно и тя се зачуди дали той ще успее да се добере до хижата.
— Слава на Богинята — каза мъжът шепнешком. — Благословена да си и ти, Повелителко, защото ми помогна.
Изправи се с мъка на краката си, поклони се пред образа на богинята и изчезна в сенките. За нейно учудване се движеше безшумно въпреки раните и умората си.
Ейлан не помръдна дълго след като нощния посетител си беше тръгнал. Слушаше плисъка на водата, загледана в хипнотичното трептене на пламъка в малката лампа.
„Богиньо, молеше се тя; имай милост към бегълците. Имай милост към всички нас! След месец, по Белтейн, Арданос ще поиска от мен да кажа на хората да приемат кротко и този удар, а баща ми ще иска да ги подбудя да се разбунтуват и да отмъстят с огън и меч за избитите воини от братството на Гарваните. Какво да сторя? Как да постъпя, за да се възцари мир в тази измъчена земя?“
Тя чака дълго, надявайки се да получи отговор на въпроса си, но не видя нищо. Само водата продължаваше да напява еднообразната си песен и да тече с тихо бълбукане надолу по хълма.
Гай седеше в стаята си в крепостта Колония Агрипенсис42, заслушан в дъжда. Мислеше си, че времето в Долна Германия не се отличава кой знае колко от това в Британия. Тази пролет бе наистина много дъждовна. Беше напуснал Британия преди две години, бе пропътувал много земи, обиколил бе земите на запад и на север от Италийския полуостров, а сега се бе озовал тук, по поречието на Ренус. Оттук нататък реката се виеше през равни, мочурливи земи към мястото, където се вливаше в северното море. Понякога му се струваше, че е тръгнал от Лондиниум само преди седмици, но тъкмо днес имаше чувството, че не си е бил у дома от цял век.
Той натопи перото в мастилницата и продължи да пише писмото до Лициний. Помисли си, че двете години, през които редовно разменяше писма с тъста си, бяха усъвършенствали писането му, и сега се справяше не по-зле от роба, който му беше секретар. Първоначално не беше лесно, но скоро Гай оцени предимството на това да имаш лична кореспонденция, недостъпна за другите.
„… осъдиха и последните легионери, присъединили се към миналогодишния бунт на Сатурнин. Повечето от тях бяха разпратени по други легиони — пишеше Гай. — Новите нареждания на императора, съгласно които само един легион охранява всеки лагер, създадоха голяма бъркотия и доста работа на инженерите. Не знам доколко това ще попречи на бъдещи заговори, но действително е добре силите ни да се разпределят по-равномерно по границата. Получи ли се подобно нареждане и в Британия?“
Той спря за миг, заслушан в равномерните крачки на минаващия патрул, после отново се наведе над писмото.
„При нас се чува, че маркоманите и квадите са неспокойни, и Домициан отложи похода си в Дакия, за да се справи с тях. Мисля си, че ще е разумно да сключи някакъв съюз с Децебал, краля на даките, и да ги използва срещу маркоманите. Тъй или иначе, императорът все още не ме е включил в кръга на най-близките си съветници, затова и не можем да знаем какво ще предприеме“.
Той се поусмихна, мислейки си, че Лициний ще разбере шегата. Действително, беше виждал императора няколко пъти, преди да го откомандироват Втори легион, който остана в Дакия, и да отпътува за новото си назначение Германия, но Домициан надали изобщо знаеше за съществуванието му.