„Обучението на ескадрона, който ми повериха, върви добре. В него има бриганти, а те са отлични конници, и са извънредно щастливи, че най-сетне имат командир, който говори на родния им език. Горките! Носталгията ги мъчи също както и мен. Предай поздравите ми на Юлия и децата. Предполагам че Цела е вече голямо момиче, и ми е трудно да повярвам, че и малката Секунда43 вече е навършила годинка.
В сравнение с германската граница Британия ми се струва мирно убежище — продължаваше той — но това сигурно е илюзия. Неволно дочух моите бриганти да говорят нещо за гарвани, и се сетих за онова тайно общество, за което чувахме да се говори преди години…“
Гай отново спря да пише. Опита се да си каже, че внезапно връхлетялото го безпокойство се дължи на мрачното време и неспирния дъжд, но преди да посегне пак към перото, на вратата се появи роб с известието, че легатът иска да го види незабавно. Гай си сложи наметалото и забърза навън, зачуден за какво ли го вика командирът на легиона.
— Нови заповеди, трибуне — посрещна го легатът. — Искрено казано, ще съжалявам за теб, защото се представяше отлично.
— Да не би да пращат някъде ескадрона? — Гай го изгледа учудено, защото такива заповеди обикновено се узнаваха предварително от всички лагерни клюкари.
— Не, откомандироват само теб, момчето ми, колкото и да ми е неприятно. Връщаш се в Британия като офицер от щаба на самия губернатор. Там май е настанала някаква бъркотия и имат нужда от човек с твоя произход и от познанията ти за местното население.
„Гарваните! — изтръпна Гай. Пред него веднага изплува лицето на Кинрик — такъв, какъвто го бе видял последния път, с изкривени от омраза черти. — От днес нататък трябва да обръщам по-голямо внимание на предчувствията си“. Почти сигурно беше, че Лициний има пръст в това отзоваване. Тук, на границата, беше само един от многото офицери, и трябваше да чака някоя щастлива случайност, за да се отличи. Но ако успееше да предотврати бунт в Британия…
Лициний сигурно беше много доволен от себе си, че е намерил начин да съкрати пътя на зет си към славата. Само Гай знаеше, че за да изпълни дълга трябва да мине през трупа на човек, който някога му беше приятел и спаси живота му. Той успя да каже няколко учтиви думи на легата, едва изчака отговора му и забърза обратно към офицерските помещения, за да се приготви за път.
Наближаваше средата на лятото. Из цялата страна се ширеха всевъзможни слухове за бунта на Гарваните и за съдбата на заговорниците. Ейлан искрено се надяваше, че губернаторът ще забрани празника, за да предотврати нови смутове, но той явно бе решил да си затваря очите с надеждата, че като не се обръща внимание на броженията сред хората, те ще заглъхнат от само себе си. От бегълците, които намериха подслон във Вернеметон, Ейлан научи, че Кинрик отишъл отново при приятелите си на север и събрал последователи от хората, които оцелели след битката при Монс Граупиус. Водели ги негови доверени хора от Братството на Гарваните. Дотук задачата му била лесна, защото римляните се бяха оттеглили от опустошените земи, оставяйки оцелелите да съществуват само благодарение на омразата и желанието за мъст.
После обаче Кинрик се беше опитал да вдигне и бригантите, но там римляните бяха направили опит да възстановят провинцията след жестоко потушения скорошен бунт. Ейлан си мислеше, че предателят е бил човек от племето на бригантите, или може би дори жена, която бе решила, че приличното съществувание, макар и във вериги, е за предпочитане пред римския меч.
Един по един оцелелите Гарвани се точеха на юг, съсипани от мъка, смазани от отчаяние. Най-доверените жрици на Ейлан лекуваха раните им, после им намираха нови дрехи и ги отпращаха под нови имена. Те й съобщиха, че Кинрик е все още на север, начело на малцината оцелели след неуспешния опит за бунт, но едно специално отделение легионери било влязло в дирите им и те се укривали и постоянно сменяли убежищата си. Каледонците сякаш се бяха изпарили, потънали бяха в родните си планини, но Гарваните не принадлежаха към никой клан, и нямаха домове, където да се върнат, когато станеше ясно, че вече няма за какво да се сражават.
Всички бегълци, които идваха във Вернеметон, бяха на възрастта на Кинрик, но съдбата им ги бе превърнала почти в старци. Ейлан ги гледаше с мъка, защото римската кръв бе изписана на лицата на мнозина — също както на нейния Гауен. Някога, от онова далечно видение, тя бе разбрала, че кръвта на племената и Рим трябва да се смеси. Но Мерлин не й бе казал дали това ще стане веднага или в продължение на поколения. Може би трябваше да измрат поколения от млади мъже и да оставят след себе си поколения скърбящи жени с натежали утроби, за да се сбъдне предсказаното?