Гай си припомни ужасното отегчение, с което слушаше протяжните речи на учителя си за Платон и реши, че постъпката на императора не е дотам неразбираема.
— Тъй или иначе, ако искаш да се издигнеш още, трябва да направиш впечатление на Домициан. Много ще ми липсваш, но логично е следващото стъпало в кариерата ти да бъде назначение за прокуратор в някоя от по-старите провинции.
— Ти също ще ми липсваш — каза тихо Гай. Така беше наистина, но още щом произнесе последните думи, му стана ясно, че затова пък нито Лициний, нито Юлия и дъщерите му ще му липсват особено. Щеше дори да се радва да напусне за известно време Британия, и да се озове на някое място, където нищо нямаше да му напомня за Кинрик и Ейлан, и изгубената му любов.
Гай потегли за Рим през августовските иди44. Съпровождаше го един роб-грък, на име Филон. Подари му го Лициний, който се кълнеше, че Филон е ненадминат в подреждането на диплите на тога, и че може да изпраща всяка сутрин господаря си във вид, достоен за истински благородник. Кожената чанта, прикрепена към седлото на Гай, съдържаше годишния отчет на прокуратора за финансите на провинцията. С това Гай придобиваше правата на държавен пратеник и можеше да ползва подслона на военните пощенски станции.
Времето беше хубаво, но пътуването му се виждаше — уморително. Колкото по на юг отиваха, толкова повече се забелязваха следи от голяма суша. В очите на Гай, прекарал по-голямата част от живота си на север, земята приличаше на пустиня, въпреки че офицерите по пощенските станции се смееха, когато споделяше впечатленията си с тях, и му разказваха за Египет и Палестина където пустинният пясък бавно поглъщаше гигантски постройки, в сравнение с които Рим беше новопостроено село. Гай изпитваше желанието да започне да пише мемоарите си по подобие на Цезар, но после си каза, че дори да воюва още четиридесет години, животописът му надали ще представлява интерес за някого.
Тъкмо сега дори бърборенето на Юлия би му се сторило приятно разнообразие, но напоследък тя и без това говореше почти само с децата. Гай си припомни, че тъкмо децата бяха и основният повод за брака им — децата и общественото положение. Засега всичко се развиваше по план. Но все по-често, докато яздеше през безкрайните имения в Галия, където по полята работеха роби от местното население, Гай се чудеше струвало ли си е да преследва така настоятелно високия чин и доброто положение в обществото. После спираха пред поредния хан или в поредната вила на някой от безбройните приятели на Лициний. Тогава, в прегръдките на поредната покорна робиня, Гай можеше да забрави за малко и Юлия, и безкрайно далечната Ейлан. На сутринта си казваше, че снощи е разсъждавал така, защото е бил уморен, или от притеснение дали ще успее да постигне целите си в столицата на империята.
Още щом стъпиха в Рим, започна да вали. Валеше неспирно, сякаш за да се изтрият следите от продължителната суша. Гай отседна пак при приятел на Лициний. Човекът бе много гостоприемен, но скоро започна да му досажда с постоянното повтаряне на шегата си, че гостът му е донесъл със себе си лошото време от Британия. При това, според Гай, далеч не беше така — в Британия дъждът носеше приятна прохлада, докато в тежкия, задушен въздух на Рим само се превръщаше в досадна, всепроникваща влага и поемаше всички миазми на големия град. Винаги, когато мислеше за пребиваването си в Рим, Гай не можеше да се отърве от спомена за острата миризма на мокрия, мръсен калдъръм и на подгизнали от влага вълнени наметала.
За него споменът за Рим се свеждаше до неизбродна кал и дим, от който човек не можеше да види цвета на небето; гнилостната миризма на Тибър и острия аромат на готвено — тук миришеше на всевъзможни гозби, защото хора от стотици племена и народи готвеха обичайните си ястия. Рим беше за него и постоянен, почти нетърпим шум — ревяха тръби, крещяха продавачки, и всичко това на фона на несекващо, постоянно бръмчене като от гигантски кошер. Хората тук говореха на повече езици, отколкото Гай бе предполагал, че съществуват. Всичко това бе наблъскано върху седем хълма, чиито очертания бяха изчезнали отдавна под градежите на човешкия мравуняк. Рим беше пулсиращото сърце на света.
— За първи път ли си в Рим? — жената, с която Гай разговаряше, го удостои с нежен смях, който прозвъня като множеството сребърни украшения, с които се беше накичила. Атриумът на Лициниевия братовчед беше препълнен с благороднички с еднакво накъдрени коси и мъже, потънали в елегантно драпираните си тоги. Разговорите се сливаха в общ, равномерен шум, който наподобяваше бръмченето на пчели в овощна градина.
44
иди (лат. idus) — 13-ият ден на месеца у древните римляни, а през месеците март, май, юли и октомври — 15-ият. (Б.пр.)