Тризъбецът се заби в шията на самнита, той се сгърчи в предсмъртна конвулсия и тялото му се отпусна безжизнено. Гай се облегна назад и облиза пресъхналите си устни. Гърлото го болеше от викане. Явно битката наистина бе приковала вниманието му, щом дори не бе чул фанфарите, възвестяващи влизането на императора. Оттук виждаше само някаква фигура в пурпурна туника и мантия, обшита цялата със злато.
По-късно вечерта, докато масажистът на Коракс се занимаваше с него след банята, Гай осъзна, че го болят мускулите на цялото тяло — толкова се беше напрегнал, докато наблюдаваше гладиаторите, а при това съвсем не бе го забелязал.
Същевременно изпита и облекчение. Посещението на Колизеума наистина му напомняше влизането в сражение — когато цялото ти съществувание се свежда до едно — да оцелееш, и се чувстваш като част от едно огромно и могъщо цяло. Стори му се, че разбира донякъде страстта, с която римляните държаха на своите игри. Колкото жестоки и безсмислени да бяха станали сега, тези игри символизираха силата, която бе вдъхновила легионите да завладеят половината свят.
Беше студена и ветровита вечер, когато Гай се отправи към дома на сенатора, където го очакваха на вечеря. Улиците бяха задръстени, както обикновено, с продавачи на всевъзможни храни, бръснари, грънчари, и всякакви други търговци, които се надяваха да продадат още малко стока, преди мракът да пропъди окончателно минувачите по домовете им. Докато робите проправяха път на носилката на Гай към хълма Авентин, той си мислеше, че започва да привиква към непоносимата шумотевица, както бе привикнал към постоянния тропот на обкованите в желязо колела по калдъръма, от който нощем бе почти толкова шумно, колкото и денем.
Но когато се отклониха от големия път и навлязоха в една странична уличка, наблизо се разнесоха необичайни звуци. Носилката спря и Гай надникна през завеските. Някаква религиозна процесия бе препречила пътя им — той видя жреци с бръснати глави, в бели роби, и жени със забулени лица. Жените викаха нещо с плачевни гласове, а воплите им бяха прекъсвани от глухите удари на барабан и тихия звън на звънчета.
Въпреки че се бе увил добре в топлата вълнена тога, Гай потръпна. В тази траурна процесия имаше нещо, което смути дълбоко душата му.
Дори без да разбира смисъла й, той почувства мъката във воплите на жените като своя собствена. Неволно се сети за траурните тържества в храма на Митра, когато убиват жертвения бик. Мина още една група жреци, после още жени, чиято плъзгаща се походка му припомни жриците във Вернеметон, а накрая и носилка, върху която Гай видя златна статуя на крава, покрита с черен воал. Барабанните удари постепенно заглъхваха; процесията отмина и те продължиха нататък.
Когато Гай най-сетне пристигна в дома на Малей, се оказа, че тук са събрани представители на най-доброто римско общество. Храната бе проста, но вкусна, събеседниците — любезни и явно много начетени хора. Гай не се чувстваше в свои води, но съзнаваше, че това са хора, от които може много да научи.
Темата на тазвечершния разговор беше „pietas“47, верността към боговете и отечеството. Сервираха виното наполовина размесено с вода, за да може разговорът да протече свързано и сериозно.
— Предполагам, че въпросът се свежда донякъде до това, възможно ли е да има повече от една истинска религия — поде Гай, когато дойде редът му да говори. — Разбира се, всички знаем, че всеки народ има своята вяра и е редно да му се разреши да я изповядва, но тук, в Рим, се кланяте на повече богове, отколкото съм си представял, че съществуват. Ето, тази вечер например, срещнах някаква процесия. Ритуалът ми се стори източен, но повечето от хората, които участваха в процесията, бяха римляни.
— Трябва да са били поклонници на Изида — отбеляза Херений Сенецион, един от най-видните римляни сред поканените тази вечер. — Всяка година по това време с тази процесия се припомня как Изида търсела частите на тялото на мъртвия Озирис. Когато ги събрала, вдъхнала нов живот на тялото и заченала от оживелия Озирис своя син — бога на слънцето Хор.
— Не честват ли и британските племена някакъв празник по това време? — попита Тацит. — Струва ми се, че си спомням някакви шествия. Носеха маещ нали?
— Така е — кимна Гай. — Празникът е Самхаин. Бялата кобила обикаля навсякъде и хората молят душите на предците си да се въплътят в плода на женските утроби.
47
pietas (лат.) — благочестие — Добродетел, олицетворявана от богиня, символизираща преклонението и предаността пред боговете, отечеството и семейството. (Б.пр.)