За осветление служеха факли от тръстикови стъбла, натопени в лой и поставени в глинени светилници, които висяха от тавана. Нарът, на който лежеше, също бе постлан с ленено платно. Чистият сламеник ухаеше на ароматни треви. Топлината му създаваше усещане за райско блаженство след дългите часове, прекарани в ледената влага на дъното на ямата.
Възрастният мъж, който бе ръководил спасяването му, пристъпи по-близо и седна до одъра. Сега Гай можа да огледа спасителя си съвсем отблизо. Беше едър, як мъж, с извънредно широки рамене — сигурно можеше да повали бик. Чертите на лицето му бяха грубо изсечени, очите му — много светлосиви и студени като камък. Косата му бе доста посивяла; Гай реши, че на гойни трябва да е горе-долу колкото собствения му баща — към петдесетте.
— Леко се отърва, млади човече — поде друидът. Гай си каза, че явно е свикнал да поучава. — Друг път си дръж очите отворени. След малко ще прегледам рамото ти. Ейлан! — той направи знак на момичето да приближи и започна да й дава нареждания с тих глас.
Тя излезе и тогава Гай се осмели да попита: — Мога ли да знам кому дължа живота си, почтени? Досега не му бе минавало през ума, че някога ще се наложи да проявява уважение към друид. Както всички свои връстници, Гай бе възпитаван със старите ужасяващи разкази на Цезар7 за човешките жертвоприношения при друидите — необходими, за да бъдат оправдани войните и смазването на друидските общности в Британия и Галия. Това, което бе останало от тези общности, отдавна бе под контрола на римските едикти, но все пак и те създаваха проблеми на Рим — също като християните. Разликата беше там, че докато християните подбуждаха недоволство в големите градове и отказваха да боготворят императора, друидите бяха в състояние да подбудят към бунт народите на вече завоювани провинции, и да предизвикат кървави граждански войни. Тъй или иначе, у мъжа пред него имаше нещо, което вдъхваше дълбок респект.
— Името ми е Бендейгид — отвърна друидът, но не попита Гай за неговото име. Младият римлянин си припомни, че за келтите гостът е свещен — така разправяха на времето близките на майка му, и явно така беше и до ден днешен — поне в земите, които не бяха още под римска власт. Човек бе длъжен да приеме и най-отявления си враг, ако той го помолеше за подслон и храна и да го пусне да си иде, без косъм да падне от главата му. Когато си припомни този стар обичай, Гай задиша малко по-спокойно — тук наистина бе по-добре да разчита на гостоприемството на домакините си, а не да го изисква като завоевател.
Ейлан отново се появи до леглото му. Този път носеше малко дъбово ковчеже с железен обков, и рог, приспособен за пиене. Тя проговори плахо:
— Дано съм донесла необходимото.
Баща й кимна рязко, взе ковчежето и с жест й нареди да подаде рога на Гай. Гай понечи да го поеме и установи с учудване, че няма сила да сключи пръстите си около него.
Друидът каза:
— Изпий това — с тона на човек, свикнал да дава заповеди, които се изпълняват начаса. После добави: — Ще имаш нужда от питието, когато привършим с теб.
Тонът му всъщност бе съвсем любезен, но Гай отново за почна да се безпокои.
Бендейгид отново махна на момичето и то се изправи до одъра на Гай, усмихна се, отпи няколко малки глътки, както изискваха законите на гостоприемството, и поднесе рога към устните му. Гай понечи да се повдигне на лакти, но тялото му въобще не му се подчиняваше. Ейлан възкликна съчувствено, пъхна ръка под главата му и я повдигна, за да може да пие.
Младият римлянин отпи внимателно — беше силна медовина, към която бяха добавили някаква горчива билкова отвара.
— Почти се бе отправил към Страната на вечната младост, страннико — прошепна тя, — но аз знам, че няма да умреш. Виждала съм те насън — но по-възрастен, и до теб имаше едно малко момче.
Той вдигна поглед към нея. Вече бе започнал да изпада в блажено опиянение, така че съновидението й ни най-малко не го озадачи. Момичето бе наистина много младо, но така, както бе отпуснал глава на гърдите й, имаше чувството, че е в прегръдките на майка си. Сега, в тези тежки мигове, бе си припомнил много ясно майчиния си образ и изведнъж погледът му се замъгли от сълзи. Смътно разбра, че възрастният друид разрязва туниката му, а Кинрик промива раните му с нещо смъдящо — но не по-неприятно от мехлема, с който старият Манлий лекуваше крака му при предишното счупване. Намазаха добре крака му с лепкавата, парлива смес, и го превързаха с ивици чисто ленено платно. След това започнаха да движат подутия му глезен. Гай ги наблюдаваше безразлично, сякаш отдалеч, и чу как някой казва:
7
По времето на Гай Юлий Цезар (живял 100–44 пр.Хр.) започва завладяването на Британия (Б.пр.)