— Това май означава, че не си фен на „Доджърс“.
— Не съм ходила на нито един мач и няма и да отида — отвърна тя. — Баща ми ще ме убие, ако разбере, че съм направила подобно нещо.
Това бе едно от най-големите заграбвания на земя в историята на града и Бош знаеше добре историята, тъй като през целия си живот се беше мъчил да съчетае любовта си към бейзбола и „Доджърс“ с грозната истина, погребана под игрището, където като момче беше гледал ударите на Санди Куфакс и Дон Дрисдейл. Имаше чувството, че всеки бляскав успех в града таи някъде в себе си тъмна жилка, обикновено директно под повърхността.
В продължение на десетилетия Чавес Равин бил бедняшки анклав на мексикански имигранти, натъпкани в колиби по хълмовете и опитващи се да си проправят път на място, където са нужни, но не и особено желани. Краят на Втората световна война довел до нов просперитет на града и федерални пари за осигуряване на жилища за бедните. Планът бил да бъдат изселени всички от Чавес Равин, паянтовите постройки да бъдат срутени и мястото да бъде застроено отново с гора от евтини жилищни блокове, в които да се настанят бившите обитатели на малката долина. Дори името на проекта отразявало величествената американска мечта за достигане на златния пръстен — Елизиан Парк Хайтс.
Някои напуснали долината доброволно, други трябвало да бъдат изкарани насила. Къщи, църкви и училища били сринати до земята. Но не бил построен нито един жилищен блок. Междувременно светът се променил. Строенето на блокове за бедните се заклеймявало като социализъм. Новият кмет нарекъл проекта нехарактерно за Америка прахосничество. Вместо него градът на бъдещето решил, че се нуждае от професионален спортен тим, който да утвърди имиджа и положението му като нещо повече от филмова колония и мъглив аванпост на западния край на страната. Бруклинските „Доджърс“ дошли на запад и на мястото, където трябвало да се издигат блоковете за бедните, бил построен бляскав бейзболен стадион. Жителите на Чавес Равин били пръснати окончателно: наследниците таяха дълбоко в себе си обидата и до днес, а Елизиан Парк Хайтс си бе останало красиво име, така и не стигнало по-далеч от проектантските бюра.
Бош мълча, докато пресякоха Бойл и стигнаха до двойната врата на някогашния хотел „Мариачи“. Вратата беше заключена и до нея имаше домофон за връзка с обитателите и управата. Сото погледна Бош и попита:
— Искаш да влезем ли?
— Няма да е зле.
Тя натисна копчето до табелка с надпис Oficina. Ключалката избръмча, без никой да се поинтересува кой звъни. Бош вдигна очи и видя камера, монтирана в ъгъла на рамката на вратата.
Сото отвори и влязоха във вестибюла. На стената зад стъклени панели имаше указател и карта на сградата. Бош погледна първо картата и видя, че проектът за реставриране е включвал и обединяване: три сгради бяха обединени в един комплекс. Предната, оригиналният хотел „Бойл“, известен от картите от деветнайсети век като „Къмингс Блок“, сега беше преустроена като офис сграда, а другите две бяха жилищни. Бош насочи вниманието си към указателя и видя списък на най-различни офиси, повечето с пояснение Адвокат/Abogado.
— Офисът на управителя е там, Хари — каза Сото.
— Знам — отвърна той. — Ще се отбием, след като огледаме.
На втория етаж Бош видя три стъклени врати на офиси, два от които на адвокати. Надписите на вратите им обещаваха Se Habla Espanol5. Третият изглеждаше свободен.
Бош отстъпи назад и огледа коридора. Беше чист и светъл, не какъвто го помнеше от предишните си посещения. Тогава тук имаше миниатюрни апартаменти и обща баня в края на коридора, от която миришеше на отходен канал. Изпита задоволство, че сградата е била спасена от такова неуважение и разруха.
Качи се по стълбите до следващия етаж, следван от Сото. Там имаше още офиси, половината от които изглеждаха празни. Опита вратата с надпис ПОКРИВ — оказа се отключена. Изкачи следващите стъпала до купола и Сото го последва.
Куполът предоставяше изглед на 360 градуса, включително и през моста към центъра на града. Бош видя бетонното речно корито и железопътните линии, които се виеха около центъра като панделка. Обърна се на изток и погледна надолу към площада. Видя как членовете на една група товарят инструментите си в микробус — бяха си намерили работа.
— Мислиш, че е стреляно оттук ли? — попита Сото.
Бош поклати глава.
— Не ми се вярва. Прекалено е открито. А и ъгълът вероятно е доста голям.
Вдигна ръце, сякаш се прицелва с карабина. Насочи въображаемото оръжие към стълбите на метрото. Кимна. Наистина беше твърде високо, за да може куршумът да мине през инструмента и тялото на Мерсед под ъгъла, по който беше минал.