Той се усмихна.
— Не беше имало име досега. Харесва ми.
Тя се вгледа в изражението му, след което каза:
— Беше притеснен, нали?
Той понечи да свие рамене, но се сдържа до леко кимване и открито болезнено изражение.
— Много. Е, това бе първото ти пътуване без мен. — Погледна над рамото ѝ. — Къде е Джордж?
Тя се засмя звънко, с неприкрито задоволство.
— Води кораба, който пленихме.
— Още един ли? — попита той и погледна двата, закотвени близо до брега. — Още плячка?
— Още азанти — отвърна тя.
— Друг боен кораб? — Очите му се разшириха.
— „Корсарят на залеза“ — каза тя. — Чувал ли си за него?
— Виждал съм го пристанал в островите преди няколко години. — Погледна „Кралицата на бурите“, оценявайки, че изглежда точно както на заминаване. — Как успя без…? — Махна с ръка към непострадалия кораб.
— Щурмувахме го през нощта. Явно не всички бяха чули за завземането на „Кралицата“, тъй че го връхлетяхме преди да разберат, че не сме от техните.
Катариан погледна след отдалечаващите се освободени пленници и каза:
— Храната скоро ще започне да става проблем.
— Можем да вземем „Корсаря“, да ескортираме един от товарните и да отделим няколко дни за доставяне на храна. — Тя се огледа. — Ако искаме да приведем това място в прилична форма, ще ни трябват повече хора, а тогава ще трябва да започнем да мислим за по-трайни решения.
— Има стари чифлици на северната страна на острова. Земята не е обработвана… и аз не знам откога.
— Бодай вероятно знае — подхвърли Хава.
Катариан се усмихна и кимна.
— Вярно. Но съм сигурен, че са обрасли с бурени, а не знам дали имаме някакви земеделски сечива…
— Направи списък — каза Хава. — Чака ни пътуване до Маркензас, а със сигурност има изоставени ферми нагоре и надолу по брега… и може би някои скрили се фермери. — Тя помълча малко, докато премисляше каквото знаеха за нападението на онова баронство. Все още им липсваше цялата картина, но бяха чули достатъчно разкази от оцелели, за да знаят, че баронството като нищо може вече да не съществува. — Е, ще видим каквото ще видим, като стигнем там. — И добави: — А и каквото и да предложим тук, някои от тези хора ще искат да се върнат у дома.
— Да, разбира се — каза Катариан. — Семейства са разделени, близки са пленени и качени на други кораби, или оставени мъртви у дома. Ужасен хаос. Онези, които пожелаят да останат… Някога това е било една много оживена общност от хиляди хора, пръсната на над десет острова на север и северозапад. Имало е всичко, от което сме се нуждаели, трева за паша за стадата ни, дървен материал, дори рудници, както са ми казвали.
— Докато Огнената гвардия се е развивала с Огнегривите… — Помъчи се да намери думите за миг, след което отрони: — Трудно е да се обясни, тъй като много от историята ни е изгубено за нас. Това е една от задачите, които си е възложил Бодай, а сега може би и с Хатушали, да преровят библиотеката за това, което можем да намерим, за да запълним дупките в историята.
Помълча, после продължи:
— Просто знай, че каквато и да е била причината, Огнената гвардия е напуснала тази островна крепост и хората, които са живели наоколо, и след време повечето от нас сме били оставени в Итракия, като закрилници и възпитатели на кралските деца и пазители на тайни много по-дълбоки от това, което който и да било от нас знае днес. Повечето от нас са се изгубили, когато Итракия бе унищожена.
Хава видя, че изражението му едва прикрива искрената болка, която обикновено държеше спотаена дълбоко, и кимна.
— Имам усещането за много по-големи въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговори.
— Несъмнено. Едва след като се върнахме тук, започнахме да оценяваме колко много от собствената ни история е било забравено. — Той помълча за миг, след което добави: — Мисля, че някъде по пътя може да сме изгубили поглед за същинската ни мисия.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нищо конкретно. Просто усещане, че трябва да е имало някаква много по-голяма мисия, когато това тук е било центърът на ордена ни. — Катариан се огледа, сякаш все още попиваше в ума си промените, които претърпяваше Светилището. — Но отговорите на тези въпроси може да отнемат години, ако изобщо се намерят.
Хава кимна и помълча, докато премисляше това. Погледна го и сви рамене.
— Хатушали е част от тези отговори, изглежда.
Вниманието им се върна към екипажа, който привързваше кораба, след което Катариан каза:
— Ти беше далече оттук повече, отколкото аз бях тук. Знам, че липсваше на Хатушали.
— Били сме разделени и преди и със сигурност ще бъдем отново, но поне съм тук за известно време, преди да поема обратно към Северна Тембрия.