За един миг всичко придоби смисъл за нея.
– Майлс дьо Поатие?
Саймън кимна.
– Той беше баща ми.
Сега вече знаеше как Дрейвън беше дошъл да служи на своя крал.
– Дрейвън е отишъл в Нормандия, за да те намери. Ето как е станал оръженосец на баща ти.
– И оттогава сме заедно. Дължа на Дрейвън живота си по много начини.
– Ти си добър човек, Саймън.
Той поклати глава.
– Аз бледнея значително в сравнение с него, защото той беше този, който се изправяше срещу баща си, докато аз бях онзи, който винаги бягаше от страх.
– Прекалено суров си към себе си.
– Може би, но аз съм ти наистина благодарен затова, че достигна до него, след като аз не можех.
– Никога нямаше да се справя без теб.
– Тогава значи сме вечни съюзници.
Емили му се усмихна и той я остави сама със съпруга ѝ.
Това не беше начинът, по който си представяше сватбената си нощ. Но нямаше намерение да се оплаква, защото получи онова, което винаги е искала. Съпруг, който тя може да обича и дори повече, отколкото дръзваше да си мечтае, той беше мъж, който отвръщаше на чувствата ѝ.
Часове по-късно кралят изпрати своя лекар да прегледа Дрейвън. И веднъж, след като замъкът беше притихнал, тя се сгуши до него и го наблюдава как спи, докато галеше с ръката си красивото му лице.
– Ти си мой завинаги – прошепна тя, после затвори очи и заспа.
* * *
На сутринта Хенри събра свитата си и си тръгна.
И наистина, според предсказанието на Саймън, Дрейвън беше на крака.
Емили се сви от страх, докато му помагаше да се облече. Със сигурност облеклото щеше да му причини болка, като се триеше срещу масивните прорези и белези на гърба му. Обаче, той не каза и дума за това.
– Не мога да лежа в леглото цял ден – протестира той, докато се изправяше.
– Но трябва – настоя тя.
Той поклати глава, хвана ръката ѝ и я отведе долу в залата. Баща ѝ ги погледна при влизането им и хвърли на Дрейвън твърд, свиреп поглед.
Емили въздъхна. След като баща ѝ беше донесъл мехлема, тя се надяваше да е променил отношението си към Дрейвън, но по гримасата на лицето му, можеше да каже, че беше далеч от каквото и да било приемане на новия си зет.
Дрейвън отиде да поздрави Саймън, а тя се запъти към баща си, който седеше на масата.
– Ако можеш да приемеш Найлс за твой син, след като го намери в леглото на Джоан, защо не можеш да прежалиш поне усмивка за моя съпруг.
– Защото познавам характера му – изръмжа баща ѝ и хвърли поредния заплашителен поглед на Дрейвън. – Това е далеч непознато за теб, Ем, защото ти виждаш доброто у хората. Знам истината за него и неговия вид.
Поклащайки глава, тя седна да закуси в противоположния край на масата, далеч от него. Можеше да почувства погледа на баща си върху себе си, но стоеше с гръб към него, докато ядеше хляба и сиренето си.
Дрейвън дойде до нея в същото време, когато тя осъзна, че не бива да яде нищо.
Стомахът ѝ се надигна.
– Емили? – обърна се към нея Дрейвън със загрижено изражение.
Тя се опита да напусне подиума, но се препъна. Дрейвън я хвана и придърпа към себе си, и тя го чу да сдържа дъха си, когато неволно го докосна по гърба. Въпреки това, той не ѝ каза нищо, докато ѝ помагаше да се придвижи към задната част на залата.
– По-добре ли си?
Тя кимна, когато стомахът ѝ се успокои малко.
– Заради бебето е.
Дрейвън кимна.
– Колко още сутрини ще трябва да се подготвя за този тип поздрав?
– Не знам – отговори тя. – Неразположението на майка ми продължи през цялото време на всичките ѝ бременности.
Те тъкмо се бяха върнали отново в залата, когато през вратата влезе покрита с пелерина фигура. Емили се намръщи, когато новодошлият свали качулката от главата си и откри уморената Джоан, чието тяло беше в толкова напреднала бременност, че Емили не можеше да повярва как не е родила все още. Но това, което я шокира, беше гледката на малтретираното ѝ лице.
Ругатнята на баща ѝ отекна в стаята и той се втурна към нея.
– Какво се е случило, дете? – попита той и нежно обхвана насинената ѝ брадичка в ръката си.
Емили също изтича при сестра си.
Джоан изхлипа.
– Беше Найлс – задъха се тя. – Полудял е. – Тя погледна към баща си, докато сълзите се стичаха по насинените ѝ бузи. – Той иска да те убие и да наследи земите ти чрез мен.
Ноздрите на баща ѝ пламнаха от гняв.
– Тогава помогни ми да го видя мъртъв за...
– Лорд Уоруик? – извика едно момче, което влезе забързано през вратата, която Джоан беше оставила открехната след себе си. То се опитваше да си поеме въздух, а веждата му беше разцепена и кървеше. – Милорд – каза момчето и спря пред баща ѝ. – Трябва да дойдете бързо. Фалсуит е под атака.