Хю освободи Джоан.
– Кой се осмелява?
– Графът на Рейвънсууд.
Всички очи в залата се обърнаха към Дрейвън, който седеше до Саймън на една от по-ниските маси.
Баща ѝ погледна отново към вестоносеца.
– И откъде знаеш?
– Чух един от неговите хора да се обръща към него по този начин, преди да ме ударят.
– Що за предателство е това? – изръмжа баща ѝ. – И двамата ми зетьове ме нападат едновременно?
– Татко, аз трябва да... – заговори Джоан, но баща ѝ прекъсна думите ѝ с поклащане на главата си.
– Ем, заведи я горе и се погрижи за нея –после той се намръщи заплашително на Дрейвън. – Пригответе хората ми – извика той, грабвайки меча си от мястото, където го беше оставил върху полицата над камината зад него. – Ще сложим край на това веднъж завинаги.
Докато хората на баща ѝ се разбързаха из залата, Дрейвън събра собствените си рицари.
– Чакай – каза му Емили, хващайки ръката му. – Не можеш да отидеш. Ранен си.
Дрейвън поклати глава, изражението на лицето му беше неумолимо.
– Няма да стоя тук, докато някой петни името ми. Ще взема главата на подлеца за това. Сега отиди да се погрижиш за сестра си.
Емили възнамеряваше да протестира, но упоритото стискане на челюстта му ѝ каза, че ще да бъде загуба на време.
Вместо това, тя отиде при баща си.
– Съпругът ми ще язди с теб. Умолявам те да пазиш гърба му.
Баща ѝ кимна с очи, все още пълни с недоверие и докосна ръката ѝ.
Двамата мъже, които обичаше най-много, прекрачиха прага на залата заедно, оставяйки я сама с ридаещата ѝ сестра.
Дрейвън усети подозрението на Хю, докато приближаваха конете си.
– Все още ли мислиш, че аз съм отговорен за това?
– Докато не видя друго със собствените си очи, да.
Дрейвън стисна зъби. Баща ѝ никога нямаше да го приеме. Така да бъде. Нямаше да го моли за одобрение.
Нито да се ядосва заради Хю.
Дрейвън се качи внимателно на седлото. Гърбът му пулсираше протестиращо, но се бе сражавал с много по-лоши рани от тези.
Той нагласи петите си върху хълбоците на коня и поведе хората си към Фалсуит.
Когато стигнаха малкото селце, покъртителната гледка го накара да свие устни от отвращение. Повечето от домовете и сградите горяха, докато хората бягаха от войниците, ужасени от грабежите, изнасилванията и убийствата.
Дрейвън чу една жена да пищи. Докато Хю и мъжете им нападаха разбойниците, той скочи от коня си и отвори с ритник вратата на една от малкото сгради, които все още бяха непокътнати.
Жената беше хвърлена върху масата. Четирима мъже я държаха, а пети вдигаше полата ѝ и се опитваше насила да раздалечи коленете ѝ.
Той извади меча си от ножницата и застана срещу нападателите с жестоко настървение. Уплашената жена се скри в ъгъла, докато той ликвидираше мъжете.
Когато довърши и последният от тях, зад него падна сянка. Той се обърна рязко с вдигнат меч и откри Хю на вратата.
Той кимна одобрително, после се обърна и напусна.
Дрейвън свали меча си и погледна жената, за да се увери, че все още беше непокътната.
– Благодаря ви, милорд – изхлипа тя, докато се насилваше да стане.
Дрейвън не каза нищо. Той се обърна и отиде да се присъедини към мъжете, които се биеха отвън.
Тогава видя Хю да стои пред мъж, облечен в туника, която поразително много приличаше на неговата собствена. Но по-лошото от това, че някой се представяше за него, бе фактът, че мошеникът беше на път да убие бащата на Емили.
Хю се бореше смело, но беше по-слаб от младия и пъргав рицар, който се въртеше около него, стоварвайки удар след удар върху меча и щита му. Хю залитна назад от напора.
Дрейвън се затича към тях с вдигнат меч. Той ги стигна точно навреме, за да отклони удар, който със сигурност щеше да отдели главата на Хю от раменете му.
Той се олюля назад, когато зет му нападна рицаря. Мъжът беше як, но ако Дрейвън бе в добро физическо състояние, той със сигурност щеше да бъде по-силен от нападателя. Какъвто беше и сега, макар да усещаше, че отслабва с всеки удар, който посрещаше с меча си. Можеше да почувства как раните на гърба му се отварят и кръвта се стича надолу по гръбнака му. Противникът му го блъсна нагоре с щита си, което го накара да залитне назад. Преди да успее да се съвземе, нов удар от дясно го изпрати с трясък на земята.
Дрейвън се приземи тежко на гърба си. Той изстена мъчително, когато болката избухна по цялото му тяло. Едва можеше да си поеме въздух, още по-малко да движи крайниците си.
Свърши се.
Опонентът му вдигна меча си нагоре. Дрейвън се подготви за смъртоносния удар, но точно когато рицарят спусна меча надолу, Хю го хвана през кръста и започна да го удря.