— Да.
— След като вече няма обвинения срещу теб, можеш да пътуваш когато си искаш.
Не отговорих нищо.
— Ще присъстваш ли? — попита той.
Този път казах истината.
— Не знам.
47
Не можех да си стоя у дома и да чакам незнайно какво, затова на другата сутрин отидох на работа. Беше странно. Очаквах да няма никаква полза от мен, но се оказа точно обратното. Влизането в „Ковенант Хаус“… мога да го сравня само с мига, когато спортистът излиза на терена и се преобразява. Тия деца, напомнях си аз, заслужават да им дам всичко от себе си. Не ще и дума, изразът беше шаблонен, но му повярвах и с радост потънах в работата.
Вярно, хората наминаваха да изкажат съболезнованията си. И духът на Шийла наистина беше навсякъде. Едва ли имаше кътче от сградата, което да не пази спомен за нея. Но все пак се справях. Не твърдя, че потънах в забрава, че не исках да разбера къде е брат ми, кой е убил Шийла или каква е съдбата на дъщеря й Карли. Всичко това продължаваше да е с мен. Само че днес не можех да сторя кой знае какво. Обадих се в болницата да проверя как е Кати, но блокадата продължаваше да действа. Квадрата поръча на една детективска агенция да търси името Дона Уайт в компютрите на авиолиниите, но засега нямаше резултат. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.
Реших да поема нощното дежурство с микробуса. Квадрата ме придружи — вече му бях разказал всичко — и заедно потънахме в мрака. Сините светлини на нощта обгръщаха уличните деца. Лицата им бяха плоски, отпуснати, безизразни. Видиш ли възрастен скитник, дрипава старица, брадясал тип с пазарска количка, човек проснат в кашон, просяк с картонена чашка в ръка — веднага разбираш, че са бездомни. Съвсем другояче стоят нещата с петнайсет-шестнайсетгодишните хлапета, които бягат от домашното насилие, за да потънат в проституция, наркотици или безумие. Те се сливат по-лесно с уличната среда и е трудно да кажеш дали са бездомници, или само скитат.
Каквото и да говорят хората, не е толкова лесно да си затвориш очите пред страданието на възрастния бездомник. То е твърде очебийно. Можеш да извърнеш глава, да продължиш напред и да си кажеш, че ако се поддадеш, ако му хвърлиш долар или няколко цента, той просто ще ги похарчи за пиене, наркотици или каквото друго ти хрумне, но както и да се убеждаваш, самият факт, че си отминал едно страдащо човешко същество, продължава да те измъчва. Нашите хлапета обаче са направо невидими. Те са безупречно пришити в нощта. Можеш да ги отминеш, без да изпиташ вина.
Някъде гърмеше ритмична латиноамериканска музика. Квадрата ми подаде шепа фонокарти за раздаване. Спряхме до едно наркоманско сборище на Авеню Ей и подхванахме старата песен. Говорехме, подмамвахме и слушахме. Виждах как се мъчат с чесане да прогонят въображаеми буболечки под кожата си. Виждах дупките от игли и подпухналите вени.
Към четири сутринта се върнахме в микробуса. През последните няколко часа почти не бяхме разговаряли помежду си. Квадрата погледна през стъклото. Децата си бяха все там. Идваха и нови, сякаш се раждаха от тухлените стени.
— Би трябвало да идем на погребението — каза Квадрата.
Премълчах, защото се страхувах, че гласът може да ми изневери.
— Виждал ли си я тук? — попита той. — Виждал ли си лицето й, когато работеше с тия хлапета?
Да, бях я виждал. И знаех накъде бие Квадрата.
— Такова нещо не се имитира, Уил.
— Де да можех да ти повярвам — казах аз.
— Как те караше да се чувстваш Шийла?
— Като най-щастливия мъж на света.
Той кимна.
— И това не се имитира.
— Тогава как ще го обясниш?
— Не мога. — Квадрата включи на скорост и изкара микробуса на платното. — Но ние непрекъснато разчитаме на главите си. Може би просто трябва да си припомним, че имаме и сърца.
Аз се навъсих.
— Добре звучи, Квадрат, но не знам дали има смисъл.
— Тогава ето ти друг вариант: отиваме да почетем онази Шийла, която познавахме.
— Дори ако е било лъжа?
— Дори и така. Но може би отиваме и за да научим нещо. Да разберем какво се е случило тук.
— Нали сам казваше, че може да не ни се хареса?
— Ей, вярно бе! — Квадрата размърда вежди. — Леле, колко съм умен!
Усмихнах се.
— Дължим й го, Уил. Дължим го на паметта й.
Прав беше. Трябваше да приключа веднъж завинаги.
Нуждаех се от отговори. Може би някой от присъстващите на погребението щеше ми ги даде… или пък само по себе си погребението на моята невярна любима щеше да изцели донякъде раните. Не можех да си представя, че ще е така, но си струваше да опитам.