— А трябва да мислим и за Карли. — Квадрата махна с ръка към стъклото. — Нали това ни е работата — да спасяваме деца.
Обърнах се към него.
— Да — казах аз. После добавих: — А като стана дума за деца…
Зачаках. Не виждах очите му — той често носеше тъмните очила и нощем — но видях как стегна пръсти около волана.
— Квадрат?
— Сега говорим за теб и Шийла — отсече той.
— Това е минало. Каквото и да научим, нищо няма да се промени.
— Дай да караме едно по едно, става ли?
— Не става — казах аз. — Дружбата трябва да е двупосочна улица.
Той поклати глава. Включи двигателя и потегли. Мълчахме. Гледах сипаничавото му, брадато лице. Татуировката изглеждаше по-тъмна от друг път. Квадрата хапете устни. По някое време каза:
— Така и не казах на Уонда.
— Че имаш дете ли?
— Син — уточни тихо Квадрата.
— Къде е сега?
Той вдигна ръка от волана и се почеса по лицето. Забелязах, че пръстите му треперят.
— На два метра под земята.
Затворих очи.
— Казваше се Майкъл. Не исках да имам нищо общо с него. Видях го само два пъти. Зарязах го с майка му, седемнайсетгодишна наркоманка, на която не бих поверил и куче. Когато Майкъл беше на три години, тя се надруса и връхлетя с колата срещу един камион. Загинаха на място. Така и не знам дали е било самоубийство или не.
— Толкова съжалявам — казах безсилно аз.
— Сега Майкъл щеше да е на двайсет и една.
Смутено потърсих какво мога да кажа. Не открих подходящи думи, но все пак се опитах.
— Много години са минали от тогава — казах аз. — Бил си още хлапе.
— Не се мъчи да ме оправдаваш, Уил.
— Не те оправдавам. Просто искам да кажа… — Не знаех как да го изразя. — … ако имах дете, бих те поканил за кръстник. А ако нещо се случи с мен, бих искал ти да му бъдеш настойник. Не защото си ми приятел. Бих го сторил от егоизъм. Заради детето.
Той продължаваше да кара напред.
— Има неща, които не се прощават.
— Не си го убил ти, Квадрат.
— Да де, аз съм чист като ангел.
Спряхме на червен светофар. Квадрата включи радиото. Попаднахме на поредната реклама за чудодейно отслабване. Квадрата сърдито натисна копчето. Приведе се напред и опря лакти върху волана.
— Гледам ония хлапета отвън. Опитвам се да ги спася. Все си мисля, че ако спася достатъчно… знам ли, може би нещо ще се промени и с Майкъл. Може би ще намеря начин да го спася. — Той свали тъмните очила. Гласът му стана по-дрезгав. — Но знам… винаги съм го знаел… че каквото и да направя, не заслужавам да бъда спасен.
Поклатих глава. Опитах се да открия думи на утеха и просветление, или поне някак да го разсея, но главата ми не раждаше нищо. Всяка реплика изглеждаше банална и лицемерна. Както повечето трагедии, казаното разкриваше толкова много и все пак оставяше в сянка човека.
Накрая изрекох само една дума:
— Грешиш.
Той пак си сложи тъмните очила и заби поглед в пътя. Усетих го как се затваря в черупката.
Реших да го притисна.
— Искаш да отидеш на онова погребение, защото имаме дълг към Шийла. Ами Уонда?
— Уил.
— Да?
— Мисля, че вече не ми се говори.
48
Ранният полет за Бойс мина без произшествия. Потеглихме от летище „Ла Гуардия“, което може и да е калпаво, но явно Бог го закриля. Седях зад дребна старица, която държеше непременно да свали облегалката на креслото си върху коленете ми. Взирането в бледата кожа на черепа й през рядката бяла коса — главата й беше буквално в скута ми — не представляваше кой знае какво развлечение, но поне отклоняваше другите мисли.
Квадрата седеше вдясно от мен. Четеше статия за себе си в „Йога Джърнъл“. От време на време кимаше и мърмореше: „Вярно, вярно, такъв съм си“. Правеше го, за да ме дразни. Затова ми е най-добрият приятел.
Успешно блокирах мислите си, докато зърнахме надписа „Добре дошли в Мейсън, Айдахо“. Квадрата бе наел „Буик Скайларк“. На два пъти сбъркахме пътя. Дори и тук, в глухата провинция, преобладаваха търговските зони, из които монотонно се мяркаха все едни и същи вериги магазини.
Църквата беше малка, бяла и съвършено невзрачна. Забелязах Една Роджърс. Тя стоеше сама отвън и пушеше. Квадрата спря колата. Усетих как стомахът ми се свива на топка. Излязох навън. Тревата беше кафява и суха. Една Роджърс погледна към нас. Без да ме изпуска от очи, тя издиша дълга струя дим.