— Но със същия успех можеше да излезе, че се укрива.
— Именно.
Квадрата вдигна очи нагоре.
— Значи истинската Шийла Роджърс… тоест онази, която погребахме преди малко, е имала връзка с брат ти.
— Така изглежда.
— И нейните отпечатъци бяха на местопрестъплението.
— Правилно.
— Ами твоята Шийла?
Аз свих рамене.
— Добре — каза Квадрата. — В такъв случай приемаме, че жената при Кен в Ню Мексико, която са видели съседите, е била мъртвата Шийла Роджърс.
— Да.
— И с тях е имало малко момиченце — продължи той.
Тишина.
Квадрата ме погледна.
— И ти ли си мислиш същото?
Кимнах.
— Че момиченцето е Карли. И че Кен може да се окаже неин баща.
— Аха.
Облегнах се назад и затворих очи. Кен отхлупи подноса с „обяда“, огледа съдържанието и изруга.
— Уил?
— Да.
— Жената, която обичаш. Имаш ли представа откъде е дошла?
Без да отварям очи, аз изрекох:
— Нямам представа.
50
Квадрата си тръгна. Обеща да ми позвъни незабавно, щом открият нещо за Дона Уайт. Аз поех към къщи, смазан от изтощение. Когато стигнах до вратата на апартамента, пъхнах ключа в ключалката. Някой ме потупа по рамото. Подскочих стреснато.
— Не бой се, аз съм — каза тя.
Кати Милър.
Гласът й звучеше дрезгаво. Носеше шина около врата. Лицето й беше подпухнало. Под брадичката, точно над края на шината, зърнах тъмнолилави и жълти петна.
— Добре ли си? — попитах аз.
Тя кимна.
Прегърнах я плахо, твърде плахо — само с ръцете, от разстояние, защото се боях да не й причиня болка.
— Няма да се строша — каза тя.
— Кога те изписаха? — попитах аз.
— Преди няколко часа. Не бива да се задържам. Ако баща ми разбере къде съм…
Вдигнах ръка.
— Не продължавай, разбрах.
Бутнахме вратата и влязохме. Тя примижаваше от болка на всяка крачка. Насочихме се към дивана. Попитах я дали иска нещо за пиене. Тя отказа.
— Сигурна ли си, че не трябваше да останеш в болницата?
— Казват, че съм добре, но трябва да си почивам.
— Как се измъкна от баща си?
Тя опита да се усмихне.
— Вироглава съм.
— Виждам.
— И го излъгах.
— Не се и съмнявам.
Тя завъртя очи наоколо — не можеше да помръдне глава — и се просълзи.
— Благодаря ти, Уил.
Поклатих глава.
— Все си мисля, че вината беше изцяло моя.
— Глупости — каза тя.
Настаних се по-удобно.
— По време на нападението ти извика името Джон. Поне така ми се стори.
— И полицаите казват същото.
— Не помниш ли?
Тя поклати глава.
— А какво помниш?
В очите й бликнаха сълзи.
— Помня ръцете върху гърлото си. — Тя се загледа настрани. — Бях заспала. После някой ме сграбчи за шията. Спомням си как се задъхвах.
Гласът й притихна.
— Знаеш ли кой е Джон Аселта? — попитах аз.
— Да. Беше приятел на Джули.
— Може ли да си имала предвид него?
— Когато съм викала името Джон? — Тя се замисли. — Просто не знам, Уил. Защо?
— Мисля… — Спомних си обещанието пред Пистильо да я държа настрани. — Мисля, че той може да има нещо общо с убийството на Джули.
Тя прие това, без да трепне.
— Като казваш нещо общо…
— Нищо повече не мога да кажа в момента.
— Говориш като ченге.
— Преживях щура седмица — казах аз.
— Хайде, разправяй какво откри.
— Знам, че си любопитна, но според мен трябва да слушаш лекарите.
Тя ме изгледа сърдито.
— Това пък какво беше?
— Мисля, че трябва да си почиваш.
— Искаш да стоя настрани, така ли?
— Да.
— Боиш се, че мога пак да пострадам.
— Да, много се боя.
Очите й пламнаха.
— Мога да се грижа за себе си.
— Без съмнение. Но в момента сме стъпили на много опасен терен.
— А досега къде бяхме?