Добре казано.
— Слушай, трябва да ми се довериш.
— Уил?
— Да.
— Няма да се отървеш от мен толкова лесно.
— Не искам да се отърва от теб — казах аз. — Но трябва да те предпазя.
— Не можеш — тихо отвърна тя. — Знаеш го.
Не отговорих. Кати се премести по-близо до мен.
— Длъжна съм да стигна до края. Тъкмо ти би трябвало да ме разбереш.
— Разбирам те.
— Тогава?
— Обещах да не казвам никому.
— На кого обеща?
Поклатих глава.
— Довери ми се, става ли?
Тя се изправи.
— Не става.
— Опитвам се…
— Щеше ли да ме послушаш, ако ти бях казала да се дръпнеш?
Забих поглед в килима.
— Нищо не мога да кажа.
Тя тръгна към вратата.
— Чакай малко — казах аз.
— Нямам време — рязко отсече тя. — Баща ми ще се чуди къде съм.
Станах от дивана.
— Обади ми се, моля те.
Продиктувах й номера на клетъчния си телефон. Вече бях научил нейния наизуст.
Тя излезе и затръшна вратата.
Кати Милър излезе на тротоара. Шията я болеше ужасно. Знаеше, че прибързва, но нямаше друг начин. Кипеше от гняв. Нима се бяха докопали и до Уил? До неотдавна това изглеждаше невъзможно, но кой знае дали и той не беше същата стока като останалите. А може би не. Може би искрено вярваше, че я защитава.
Значи сега трябваше да е още по-предпазлива.
Гърлото й беше пресъхнало. Искаше да пийне нещо, но всяка глътка й причиняваше болка. Запита се кога ли ще свърши всичко. Дано да е по-скоро. Но така или иначе щеше да продължи до края. Беше си го обещала. Нямаше път назад, нямаше отстъпление, докато убиецът на Джули не си получи заслуженото по един или друг начин.
Тя тръгна на юг до Осемнайсета улица, после продължи на запад през месарските квартали. Беше настанал тихият период между дневното разтоварване и зловещото среднощно оживление. Целият град беше подобен театър с по две различни представления дневно, с различни сценарии, декори и дори артисти. Но денем, нощем или привечер, тази улица неизменно вонеше на прогнило месо. От мириса на разложена плът не можеше да се избяга. Животинска или човешка, запита се Кати.
Отново я обзе паника.
Тя спря и се помъчи да прогони страха. Да прогони усещането за онези ръце, които се вкопчваха в гърлото й, играеха си, отпускаха за момент и отново я лишаваха от въздух. Такава мощ срещу такова безсилие. Той бе спрял дъха й. Не биваше да го забравя. Бе стискал, докато тя спря да диша, докато жизнените сили започнаха да се изцеждат от тялото й.
Също както бе станало с Джули.
Беше тъй унесена в ужасния спомен, че усети присъствието му едва когато той я хвана за лакътя. Рязко се завъртя.
— Какво, по дя…
Призрака не разхлаби пръсти.
— Разбрах, че си ме викала — изрече той с мекия си котешки глас. После се усмихна и добави: — Е, ето ме.
51
Седях и мислех. Кати имаше пълното право да ми се сърди. Но това щях да го преживея. Беше за предпочитане пред още едно погребение. Разтърках очи. Вдигнах крака върху дивана. Може би съм заспал — не знам със сигурност — но когато телефонът иззвъня, с изненада открих, че е утро. Погледнах отсрещния номер. Обаждаше се Квадрата. Напипах слушалката и я вдигнах.
— Привет — казах аз.
Без да губи време за предисловия, той изтърси:
— Мисля, че открихме Шийла.
Половин час по-късно влязох във фоайето на хотел „Реджина“.
Намирах се само на километър и половина от апартамента. Мислехме си, че е избягала в другия край на страната, а Шийла… как другояче можех да я наричам?… бе останала толкова близо.
Наетите от Квадрата детективи бяха я открили с лекота, най-вече защото бе станала по-небрежна след смъртта на истинската Шийла. Вложила пари във „Фърст Нашънъл Банк“ и си извадила дебитна карта. В този град — а вече и в цялата страна, по дяволите — вече не може да се живее без банков кредит. Отминали са времената, когато можеше да се настаниш в мотел под фалшиво име и да платиш в брой. Тук-там все още има мизерни бърлоги, чиито собственици си затварят очите, но почти навсякъде другаде искат да представиш поне копие от кредитната си карта — за в случай, че откраднеш нещо или нанесеш тежки повреди. Не е задължително да платиш по банков път — картата е необходима по-скоро, за да знаеш, че те държат под око, но трябва да я имаш.