Тя навярно предполагаше, че вече е в безопасност, и аз я разбирах напълно. Старците Голдбърг, чийто живот зависеше от умението да си държат езика зад зъбите, й бяха продали нова самоличност. Нямаше основания да се бои, че ще проговорят — всъщност те проговориха само заради приятелството си с Квадрата и Ракел, плюс факта, че се самообвиняваха за предполагаемото убийство. След като Шийла Роджърс вече бе „мъртва“ и никой нямаше да я търси, изглеждаше съвсем логично предпазливостта й да поотслабне.
Кредитната карта беше използвана за теглене на пари от банкомат на Юниън Скуеър. От там нататък оставаше само да се проверят най-близките хотели. Детективската работа се върши предимно чрез осведомени източници и подкупи, което на практика е едно и също. Добрите детективи си имат платени осведомители в телефонните компании, данъчните служби, банките и къде ли не още. Ако смятате, че е сложно — че трудно се намират хора, готови да осигурят поверителна информация срещу пари в брой, — значи просто не четете вестници.
А в случая се оказа още по-лесно. Стига само да звъниш по хотелите и да търсиш Дона Уайт. Рано или късно поредната телефонистка казва „Изчакайте, моля“ и те свързва.
Сега, докато се изкачвах по стъпалата към фоайето на хотел „Реджина“, усетих как ме разтърсват тръпки на страх и вълнение. Тя беше жива. Не си позволявах да го повярвам — нямаше да го повярвам, — преди да я видя с очите си. Надеждата си прави странни шеги с човешкия мозък. Може да го облее в сияние, или пък да го обгърне в мрак. Доскоро се бях надявал на чудо, сега се боях, че всичко може да ми бъде отнето, че когато отново надникна в ковчега, вътре ще лежи моята Шийла.
Обичам те завинаги.
Така пишеше в бележката. Завинаги.
Насочих се към рецепцията. Бях казал на Квадрата, че искам да уредя всичко сам. Той ме разбра. Администраторката — руса жена с плаха усмивка — говореше по телефона. Тя ме погледна любезно и посочи телефона, за да разбера, че след малко приключва. Свих рамене в знак, че не бързам, подпрях лакът върху плота и се престорих на спокоен.
След минута жената остави слушалката и ми отдели цялото си внимание.
— Мога ли да ви бъда полезна?
— Да — казах аз. Гласът ми звучеше неестествено и някак пискливо като на водолаз в барокамера. — Трябва да се срещна с Дона Уайт. Бихте ли ми казали номера на стаята й?
— Съжалявам, сър. Не даваме такава информация за гостите.
Едва не се плеснах по челото. Ама че съм глупав!
— Разбира се, моля за извинение. Първо ще позвъня. Имате ли вътрешен телефон?
Тя посочи надясно. На стената висяха три бели телефона без шайби. Вдигнах слушалката на единия и чух сигнал. След малко се обади телефонистката. Помолих я да ме свърже със стаята на Дона Уайт. Тя отговори — забележете, това е най-новата универсална думичка на хотелските служители — „На драго сърце“, после се раздаде сигнал.
Сърцето ми подскочи в гърлото.
Втори сигнал. Трети. След шестия се включи автоматичната телефонна система. Механичен глас ме уведоми, че търсеното лице не отговаря в момента и обясни какво да направя, ако искам да оставя съобщение. Затворих.
А сега какво?
Вероятно да чакам. Какво друго ми оставаше? Купих си вестник и открих в ъгъла на фоайето местенце, откъдето можех да виждам входа. Скрих лице зад вестника като филмов шпионин и се почувствах пълен идиот. Стомахът ми изгаряше. Никога не съм вярвал, че мога да хвана язва, но през последните дни ме мъчеха ужасни киселини.
Опитах се да чета — съвсем безуспешно, разбира се. Не бях в състояние да се съсредоточа. Липсваше ми енергия, за да се заинтересувам от текущите събития. Седях, като на тръни и през три-четири секунди се озъртах към входа. Прелиствах страниците. Зяпах снимките. Опитах се да проявя интерес към боксовите резултати. Огледах комиксите, но дори те ми се видяха твърде сложни.
От време на време русата администраторка хвърляше поглед към мен. Когато очите ни се срещаха, тя се усмихваше насърчително. Държеше ме под око, без съмнение. Или просто ме гонеше параноята. Седях си кротко във фоайето и четях вестник. Не бях сторил нищо, за да предизвикам подозренията й.
Един час мина без произшествия. Клетъчният ми телефон иззвъня. Вдигнах го до ухото си.
— Видя ли я вече? — попита Квадрата.
— Не е в стаята. Или поне не вдига телефона.
— Ти къде си сега?
— Дебна я във фоайето.
Квадрата изпръхтя.
— Какво? — попитах аз.