— Наистина ли каза „дебна“?
— Я ме остави на мира!
— Слушай, защо не викнем едно-две момчета от агенцията да свършат работата както трябва? Щом дойде, ще ни се обадят веднага.
Обмислих предложението и казах:
— Все още не.
И в този момент тя влезе.
Очите ми се разшириха. Едва дишах. Господи! Наистина беше моята Шийла. Жива. Малко остана да изтърва телефона.
— Уил?
— Трябва да приключвам — казах аз.
— Тя ли дойде?
— Ще ти се обадя.
Изключих телефона. Моята Шийла — все още използвах това име, защото не знаех как иначе да я наричам — имаше нова прическа. Сега косата й бе по-къса и леко подвита по краищата, оголвайки дългата лебедова шия. Цветът й беше по-черен. Колкото до общия ефект… щом я зърнах, сякаш огромен юмрук се вряза в гърдите ми.
Шийла продължаваше да крачи напред. Понечих да се изправя. Залитнах. Тя вървеше както винаги — целенасочено, без колебание, с вирната глава. Вратата на асансьора беше отворена и аз осъзнах, че може да не успея.
Тя влезе в кабината. Аз вече стоях на крака. Прекосих фоайето с бърза стъпка, но без да тичам. Не исках да предизвиквам сцени. Каквото и да ставаше тук — каквото и да я бе принудило да изчезне, да смени име, външност и Бог знае още какво — изискваше по-тънък подход. Не можех просто да изрева името й и да се втурна през фоайето.
Подметките ми тракаха по мраморния под. Звукът ми се струваше твърде силен. Нямаше да успея. Спрях и видях как вратата на асансьора се затвори.
По дяволите.
Натиснах бутона за повикване. Съседната врата се отвори веднага. Пристъпих към нея и спрях. Момент, накъде бях тръгнал? Та аз дори не знаех на кой етаж е. Погледнах светещите цифри над асансьора на Шийла. Те се сменяха равномерно. Пети етаж, после шести.
Имаше ли и друг човек в асансьора?
Не, струва ми се.
Асансьорът спря на деветия етаж. Добре, чудесно. Отново натиснах бутона за повикване. Отвори се същият асансьор. Бързо прекрачих вътре и натиснах деветката с отчаяната надежда, че може да стигна, преди тя да е влязла в стаята си. Вратата започна да се затваря. Облегнах се на стената. В последния миг някой пъхна ръка между вратите. Те изтракаха и пак се разтвориха. Запъхтян, потен мъж със сив костюм влезе в кабината и ми кимна. Натисна бутона за единайсети етаж. Вратите се затвориха и поехме нагоре.
— Горещо е навън — сподели човекът.
— Аха.
Той въздъхна.
— Хубав хотел, нали?
Турист, помислих си аз. Минавал съм през хиляди нюйоркски асансьори. Нюйоркчани знаят правилото: гледаш как се сменят числата и не обелваш нито дума.
Потвърдих, че хотелът е хубав и щом вратите се разтвориха, изскочих навън. Коридорът беше дълъг. Погледнах наляво. Нищо. Погледнах надясно и чух затваряне на врата. Втурнах се към звука като хрътка. От дясната страна, помислих си аз. В края на коридора.
Проследих дирята едва ли не по нюх и реших, че звукът е дошъл откъм стая 912 или 914. Огледах едната врата, после другата. Спомних си онзи епизод от „Батман“, в който жената — котка обясняваше, че едната врата води към нея, а другата към жив тигър. Батман избра погрешно. Е, какво толкова, аз не съм Батман.
Почуках на двете врати. Застанах между тях и зачаках.
Нищо.
Почуках отново, по-силно. Движение. Някой се движеше в стая 912. Минах пред вратата. Оправих яката на ризата си. Чух как отвътре изтрака предпазната верига. Напрегнах се. Дръжката се завъртя и вратата започна де се отваря.
Мъжът беше едър и намръщен, по тениска и раирани боксерки.
— Какво? — изръмжа той.
— Извинявам се, търся Дона Уайт.
Той сложи ръце на кръста си.
— Случайно да ти приличам на Дона Уайт?
От стаята долитаха странни звуци. Вслушах се. Стонове. Пъшкане на изкуствена страст и фалшиво удоволствие. Човекът ме погледна в очите, но изглеждаше особено радостен. Отстъпих назад. Кабелна телевизия, помислих си аз. Канал по поръчка. Бях прекъснал човека, докато си гледа порно.
— Много съжалявам.
Той затръшна вратата.
Добре, можех да отпиша стая 912. Или поне се надявах. Тъкмо вдигах ръка да почукам на другата врата, когато чух нечий глас:
— Мога ли да ви помогна?
Завъртях се и видях в края на коридора дебеловрат стриган тип със син костюм. На ревера му имаше значка с някакъв надпис, а на ръкава — нашивка. Той видя, че го гледам и се изпъчи. Беше от охраната и явно се гордееше с работата си.