— Не, добре съм — казах аз.
Той се навъси.
— Гост на хотела ли сте?
— Да.
— От коя стая?
— Нямам стая.
— Но нали току-що казахте…
Почуках силно. Стриганият забърза към мен. За момент имах чувството, че ще се хвърли с плонж, за да предпази вратата, но в последния момент той намали скоростта.
— Моля, елате с мен.
Без да му обръщам внимание, аз почуках отново. Никакъв отговор. Стриганият ме хвана за рамото. Отблъснах ръката му, почуках още веднъж и извиках:
— Знам, че не си Шийла.
Това обърка противника ми. Той се навъси съсредоточено. За момент и двамата отправихме погледи към вратата. Никой не отговори. Стриганият отново ме хвана за рамото, този път малко по-любезно. Не оказах съпротива. Слязохме долу и той ме поведе през фоайето.
Озовах се на тротоара. Погледнах назад. Стригания се изпъчи отново и скръсти ръце.
А сега какво?
Още една нюйоркска аксиома: не може да стоиш на тротоара. Движението е задължително. Хората притичват наоколо и не очакват някой да изникне на пътя им. В краен случай отскачат настрани, но не спират.
Потърсих безопасно място. Важното е да застанеш колкото се може по-близо сградата. Сгуших се до една витрина, извадих клетъчния телефон, позвъних на хотела и помолих да ме свържат със стаята на Дона Уайт. Отсреща ми осигуриха връзка „на драго сърце“.
Пак нямаше отговор.
Този път оставих кратко съобщение. Продиктувах номера на клетъчния си телефон и я помолих да ми се обади, като полагах усилия гласът ми да звучи що-годе спокойно.
Прибрах телефона в джоба си и още веднъж се запитах: а сега какво?
Моята Шийла беше вътре. От тази мисъл ми се завиваше свят. Тя криеше прекалено много копнежи. Прекалено много колебания и неизвестни. Заставих се да я прогоня.
Е, добре, какво означаваше всичко това? Първо, имаше ли друг начин да се измъкне? През мазето или през някакъв заден изход? Дали не ме бе забелязала? Затова ли избърза към асансьора? Дали не бях сбъркал номера на стаята, когато я последвах? Нищо чудно. Знаех, че е на деветия етаж. Това поне беше ясно. Впрочем… кой знае. Можеше да е спряла на този етаж само за да ме заблуди.
Докога да стоя?
Не знаех. Не можех да се прибера, в това бях сигурен. Въздъхнах дълбоко. Загледах се в забързаните минувачи — отделни личности, събрани в едно мъгляво, безлично гъмжило. И изведнъж през гъмжилото видях нея.
Сърцето ми спря.
Тя просто стоеше и ме гледаше. Нямах сили да се помръдна. Усетих как вътре в мен нещо се скъса. Вдигнах длан пред устата си, за да не извикам. Тя тръгна към мен. В очите й напираха сълзи. Поклатих глава. Тя не спря. Стигна до мен и ме прегърна.
— Всичко е наред — прошепна тя.
Затворих очи. Ръцете ми се сключиха около нея. Дълго време стояхме прегърнати. Не говорехме. Не помръдвахме. Бяхме нейде извън света.
52
— Истинското ми име е Нора Спринт.
Намирахме се в долния салон на едно кафене от веригата „Старбъкс“ на Парк Авеню. Седяхме в дъното, близо до аварийния изход. Освен нас нямаше никого. Тя непрекъснато се озърташе към входа да види дали някой не ме е проследил. Салонът бе обзаведен в типичния стил на „Старбъкс“ — светлокафяви стени, сюрреалистични скулптури и големи фотографии на мургави хора, берящи кафе с неестествен ентусиазъм. Тя държеше с две ръце чаша студено мляко. Аз пиех капучино.
Столовете бяха яркочервени, грамадни, с мека плюшена тапицерия. Бяхме ги събрали един до друг. Държахме се за ръце. Естествено, бях объркан. Чаках отговор на въпросите си. Но на друго, далеч по-високо ниво ме обгръщаше най-чиста радост. Чувството бе поразително. То ме успокояваше. Бях щастлив. Каквото и да узнаех, нищо нямаше да се промени. Жената, която обичах, беше отново при мен. Повече нямаше да я загубя.
Тя отпи от млякото и каза:
— Съжалявам.
Стиснах ръката й.
— Съжалявам, че избягах така — продължи тя. — Че те оставих да мислиш… дори не мога да си представя какво ти е минало през ума. — Тя потърси погледа ми. — Никога не съм искала да ти причиня болка.
— Нищо ми няма — казах аз.
— Как разбра, че не съм Шийла?
— На нейното погребение. Видях тялото.
— Исках да ти кажа, особено след като узнах, че е била убита.
— Защо не го стори?
— Кен казваше, че заради това може да те убият.
При името на брат си неволно направих гримаса като от дразнещ звук. Нора се загледа настрани. Плъзнах пръсти по ръката й нагоре към рамото. Напрежението бе стегнало мускулите й. По стар навик започнах лекичко да ги масажирам. Тя затвори очи и постепенно се отпусна. Дълго време не казахме нито дума. Накрая наруших мълчанието.