55
Призрака излезе в гората и ме остави насаме с Кати. Седях на стола и гледах ласото около шията й. Призрака бе постигнал целта си. Щях да изпълня каквото ми нареди. Не бих рискувал това въже да се омотае около гърлото на изплашеното момиче.
Кати ме погледна и каза:
— Той ще ни убие.
Изрече го без следа от съмнение. Беше права, разбира се, но аз възразих. Уверих я, че всичко ще бъде наред, че ще намеря изход, но не личеше да съм успокоил тревогите й. Нищо чудно. Болката в гърлото отминаваше, но бъбрекът още ме болеше от удара. Огледах стаята.
Трябва да мислиш, Уил. И то бързо.
Знаех какво предстои. Призракът щеше да ме застави да уговоря среща. И щом пристигнеше Кен, всички щяхме да загинем. Замислих се. Щях да се опитам да го предупредя. Може би чрез някаква тайна дума. Единствената ни надежда беше Кен да надуши капана и да ги изненада. Но не биваше да разчитам единствено на това. Трябваше да потърся изход, дори ако това означаваше да се пожертвам заради Кати. Не можеше да не допуснат грешка. Трябваше да бъда готов да я използвам.
— Знам къде сме — прошепна Кати.
Завъртях се към нея.
— Къде?
— Във вододайната зона „Саут Ориндж“ — каза тя. — Навремето идвахме тук да пием. Не е много далече от пътя за Хобърт Гап.
— Колко има до пътя? — попитах аз.
— Около километър и половина.
— Добре ли познаваш мястото? Ще можеш ли да се ориентираш, ако избягаме?
— Мисля, че да — каза тя. После кимна. — Да. Мога да се ориентирам.
Добре. Това поне беше нещо. Не много, но добро за начало. Погледнах през вратата. Шофьорът се подпираше до колата. Призрака стоеше с ръце зад гърба. Полюшваше се от пети на пръсти. Беше вирнал глава, сякаш гледаше птиците. Шофьорът запали цигара. Призрака продължи да се люшка на място.
Бързо огледах пода и открих каквото търсех — голямо парче строшено стъкло. Отново надникнах през вратата. И двамата гледаха настрани. Промъкнах се зад стола на Кати.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— Ще срежа въжетата.
— Полудял ли си? Ако онзи те види…
— Трябва да предприемем нещо — казах аз.
— Но… — Кати помълча. — Дори и да ме освободиш, какво ще правим?
— Не знам — признах аз. — Но бъди готова. Може да се появи шанс за бягство. Трябва да използваме всяко предимство.
Притиснах острия ръб към въжето и започнах да стържа напред-назад. Първите нишки се разкъсаха. Работата вървеше бавно. Ускорих движенията. Въжето поддаваше нишка по нишка.
Бях стигнал до половината, когато усетих как платформата се разтърси. Спрях. Някой се катереше по стълбата. Кати глухо изстена. Отскочих и се добрах до стола точно в мига, когато влезе Призрака. Той ме огледа.
— Задъхваш се, Уили.
Незабелязано скрих парчето стъкло отзад върху стола с риск да се порежа. Призрака се навъси. Мълчах. Сърцето ми биеше бясно. Призрака се озърна към Кати. Тя се помъчи да го изгледа предизвикателно. По дяволите, беше толкова храбра. Но когато завъртях глава към нея, отново ме обзе ужас.
Разръфаното въже се виждаше съвсем ясно.
Призрака присви очи.
— Хей, дай да свършваме — казах аз.
Това бе достатъчно да го разсее. Призрака се обърна към мен. Кати извъртя ръце и донякъде прикри накълцаното въже. От по-близко пак се виждаше. Но може би щеше да мине. Призрака постоя малко, после тръгна към портативния компютър. За секунда — за една мимолетна секунда — той ми обърна гръб.
Сега, помислих си аз.
Щях да скоча, да замахна с парчето стъкло и да го забия във врата му. Не бях ли прекалено далече? Може би. Ами шофьорът? Въоръжен ли беше? Смеех ли да…
Призрака се завъртя към мен. Моментът отмина… ако изобщо бе съществувал.
Компютърът вече беше включен. Призрака натрака нещо на клавиатурата. С дистанционен модем се включи в мрежата. Натисна още няколко клавиша, после ми се усмихна и каза:
— Време е да поговорим с Кен.
Коремът ми се сви на топка. Призрака натисна ENTER. На екрана видях какво е написал: