Там ли си?
Зачакахме. След малко се появи отговорът.
Тук съм.
Призрака се усмихна.
— А, Кен.
Той натрака още нещо и пак натисна ENTER.
Обажда се Уил. При Форд съм.
Дълга пауза.
Как е името на първото момиче, с което го направи?
Призрака се обърна към мен.
— Както очаквах, той иска доказателство, че наистина си ти.
Мълчах, но умът ми работеше трескаво.
— Знам какво си мислиш — продължи той. — Искаш да го предупредиш. Искаш да му дадеш отговор, който е близък до истината.
Призрака пристъпи към Кати. Хвана дръжката на ласото. Дръпна съвсем леко. Въжето се впи в шията й като боа-удушвач.
— Ето какво е положението, Уил. Искам да станеш. Искам да отидеш до компютъра и да напишеш верния отговор. Аз ще продължа да затягам въжето. Ако подхванеш някаква игра… ако само заподозра, че въртиш номера… няма да спра, преди тя да умре. Разбра ли?
Кимнах.
Той затегна ласото още малко. Кати изпъшка.
— Действай — каза Призрака.
Изтичах към компютъра. Страхът вцепеняваше мозъка ми. Той беше прав. Мъчех се да измисля правдоподобна лъжа, да предупредя някак Кен. Но не можех. Не и сега. Вдигнах пръсти над клавишите и написах: Синди Шапиро
Призрака се усмихна.
— Наистина ли? Ама тя била голяма палавница, Уил. Впечатлен съм.
Той пусна ласото. Кати задавено си пое въздух. Призрака се върна при компютъра. Озърнах се към стола. Счупеното стъкло се виждаше съвсем ясно. Побързах да седна. Зачакахме отговор.
Прибирай се у дома, Уил.
Призрака разтърка лице.
— Интересен отговор — каза той. Замисли се. — Къде го направихте?
— Кое?
— Онова със Синди Шапиро. У вас, у тях, къде?
— На бар мицвата на Ерик Франкел.
— Кен знае ли?
— Да.
Призрака се усмихна. Отново посегна към клавиатурата.
Ти ме провери. Сега е мой ред. Къде го направихме със Синди?
Ново дълго изчакване. Едва се удържах на ръба на стола. Призрака бе предприел хитър ход, за да преобърне ролите. Но по-важното беше, че наистина не знаехме дали отсреща е Кен или не. Скоро щяхме да разберем.
Минаха трийсет секунди. После се появи отговорът.
Прибирай се у дома, Уил.
Призрака изписа:
Трябва да знам, че си ти.
Нова, по-дълга пауза. Най-сетне на екрана изскочи текст.
Бар мицвата на Франкел. А сега си върви.
Разтърсиха ме тръпки. Наистина беше Кен… Извърнах глава към Кати. Погледите ни се срещнаха. Призрака продължи да пише.
Трябва да се срещнем.
Отговорът дойде веднага:
Няма да стане.
Моля те. Важно е.
Върви си, Уил. Опасно е.
Къде си?
Как откри Форд?
— Хммм — промърмори Призрака. Замисли се малко и натрака:
Пистильо.
Още една дълга пауза.
Чух за мама зле ли беше?
Този път Призрака не се консултира с мен.
Да.
Как е татко?
Не е добре. Трябва да те видим.
Пауза.
Няма да стане.
Можем да ти помогнем.
По-добре стойте настрани.
Призрака ме погледна.
— Дали да не го съблазним с най-голямата му слабост?
Нямах представа за какво говори, но го видях как изписа:
Можем да съберем пари. Трябват ли ти?
Трябват ми. Но можем да го уредим чрез банкови преводи.
Сякаш прочел мислите ми, Призрака изписа:
Наистина трябва да те видя. Моля те.
Обичам те, Уил. Върви си.
Още веднъж Призрака безупречно имитира реакцията ми:
Чакай.
Изключвам, братле. Не се тревожи.
Призрака въздъхна дълбоко.
— Нищо не излезе — изрече високо той и бързо затрака по клавишите.
Изключиш ли, Кен, брат ти умира.
Пауза.
Кой е?
Призрака се усмихна.
Познай от един път. Подсказвам: Каспар, дружелюбното призраче.
Този път нямаше пауза.
Остави ги на мира, Джон.