Не ми се ще.
Той няма нищо общо.
Не си толкова глупав, че да очакваш от мен съчувствие. Ела, дай ми каквото искам, и няма да го убия.
Първо го пусни. После ще ти дам каквото искаш.
Призрака се разсмя и затрака по клавиатурата.
Не ме разсмивай. Дворът, Кен. Помниш двора, нали? Давам ти три часа да стигнеш до там.
Невъзможно. Аз дори не съм на Източното крайбрежие.
— Дрън-дрън — промърмори Призрака. После светкавично изписа:
В такъв случай побързай. Три часа. Ако те няма, режа първия пръст. Сетне по още един на всеки трийсет минути. След това продължавам с пръстите на краката. После почвам да си измислям. Дворът, Кен. Три Часа.
Призрака изключи връзката. Затръшна капака на компютъра и се изправи.
— Е — каза с усмивка той, — май мина доста добре, нали?
56
Нора се обади на Квадрата по клетъчния телефон. Обясни му накратко събитията около своето изчезване. Квадрата слушаше, без да я прекъсва, и в същото време караше към нея. Срещнаха се пред сградата „Метрополитън Лайф“ на Парк Авеню.
Тя скочи в микробуса и го прегърна. Беше толкова хубаво да се върне към предишния си живот.
— Не можем да търсим помощ от полицията — каза Квадрата.
Тя кимна.
— Уил беше категоричен в това отношение.
— Тогава как да му помогнем?
— Не знам. Но се страхувам, Квадрат. Братът на Уил ми е разказвал за тези хора. Те със сигурност ще го убият.
Квадрата се замисли.
— Как се свързваш с Кен?
— Чрез една група за компютърни вести.
— Тогава му изпрати съобщение. Може той да измисли нещо.
Призрака стоеше на разстояние.
Времето отлиташе. Аз продължавах да бъда нащрек. Ако се отвореше дори най-малък шанс, щях да рискувам. Опипвах с длан гърлото на счупената бутилка. Репетирах на ум всевъзможни варианти. Опитвах се да преценя с какъв защитен ход може да реагира Призрака и как да го неутрализирам. Чудех се къде точно са му артериите. Къде е най-мек, най-уязвим?
Озърнах се към Кати. Тя се държеше храбро. Отново си спомних как Пистильо настояваше да не я замесвам в тази история. Прав беше. Всичко стана по моя вина. Когато Кати предложи да ми помогне, трябваше да откажа. Бях я подложил на риск. И вината ми не намаляваше от това, че се опитвах да й помогна, че разбирах колко силно желае всичко да свърши.
Трябваше да намеря начин да я спася.
Ошово се обърнах към Призрака. Той ме гледаше. Не трепнах.
— Пусни я — казах аз.
Той се прозина демонстративно.
— Сестра й беше добра към теб.
— И какво?
— Няма причини да й сториш зло.
Призрака разпери ръце и с дрезгав шепот отвърна:
— На кой му трябват причини?
Кати затвори очи. Прекратих разговора. Само влошавах положението. Погледнах часовника. Още два часа. „Дворът“ — мястото, където се събираха след часовете пушачите от гимназията — беше само на пет километра от тук. Знаех защо Призрака го е избрал. От там околностите се виждаха като на длан. Беше пусто, особено през летните месеци. И попаднеше ли веднъж жертвата там, нямаше шанс за измъкване.
Клетъчният телефон на Призрака иззвъня. Той погледна надолу с изненада, сякаш никога не бе чувал такъв звук. За пръв път видях по лицето му нещо подобно на смущение. Напрегнах се, но не посмях да посегна към счупеното стъкло. Засега изчаквах. Но бях готов.
Той щракна телефона и го вдигна до ухото си.
— Казвай.
Заслуша се. Гледах безцветното му лице. Изражението оставаше спокойно, но усещах, че нещо става. Той примига. Погледна часовника си. Мълча почти цели две минути. Накрая каза:
— Тръгвам.
Стана и пристъпи към мен. Приведе уста до ухото ми.
— Ако мръднеш от този стол, ще ме умоляваш да я убия. Разбра ли?
Кимнах.
Призрака излезе и затвори вратата зад себе си. В бараката притъмня. Слънчевите лъчи между листата бавно гаснеха. От предната страна нямаше прозорци, тъй че не знаех какво правят онези отвън.
— Какво става? — прошепна Кати.
Вдигнах пръст пред устните си и се ослушах. Чух шум от автомобилен двигател. Колата потегляте. Отново си спомних предупреждението. Не ставай от стола. Призрака не търпеше своеволия, но той така и така щеше да ни убие. За да не ставам, аз се прегънах в кръста и паднах на пода. Движението не беше от най-изящните. Приличаше по-скоро на гърч.