— Хей, вие, какво…
— Нищо — извиках аз, притискайки уста към стената на бараката, като се надявах гласът ми да прозвучи глухо, сякаш идва отвътре. Трябваше да рискувам. Ако не отговорех, шофьорът непременно щеше да провери. — Тая барака е пълен боклук. Непрекъснато се люлее.
Тишина.
Не смеехме да дишаме. Кати се притисна към мен. Усетих, че трепери. Погалих я по гърба. Всичко щеше да бъде наред. Да, справяхме се чудесно. Напрегнах слух да доловя шума от стъпките на шофьора. Но не чух нищо. Погледнах Кати и я подканих с очи да пропълзи отзад. Тя се поколеба, но не задълго.
Новият ми план бе да се спуснем по задната опора. Кати щеше да слезе първа. Ако шофьорът я чуеше, което изглеждаше твърде вероятно… е, и за това имах някакъв план.
Посочих й пътя. Тя кимна малко по-спокойно и пролази към стълба. Спусна се надолу и го обгърна с ръце и крака. Платформата отново се олюля. Гледах безпомощно как се накланя. Стенещият звук се раздаде пак, този път по-силно. Пред очите ми един болт се изтръгна от платформата.
— Ама какво…
Но сега шофьорът не си направи труда да вика. Чух го как идва към нас. Вкопчена в опората, Кати ме погледна.
— Скачай долу и бягай! — извиках аз.
Тя разтвори ръце и тупна долу. Платформата не беше висока. След като се приземи, Кати погледна към мен и зачака да я последвам.
— Бягай! — извиках повторно аз.
— Не мърдайте, или ще стрелям! — раздаде се гласът на шофьора.
— Бягай, Кати!
Преметнах крака през ръба и скочих. Моето падане беше малко по-тежко. Земята ме блъсна в краката. Някъде бях чел, че трябва да паднеш с прегънати колене и да се преметнеш. Направих го и се блъснах в едно дърво. Когато станах, видях шофьора да идва към нас. Деляха ни около петнайсет метра. Лицето му бе изкривено от ярост.
— Ако не спрете, мъртви сте.
Но в ръката му нямаше пистолет.
— Бягай! — извиках на Кати аз.
— Но… — опита се да възрази тя.
— Аз съм след теб! Бягай!
Тя знаеше, че лъжа. Бях приел това като част от плана. Сега работата ми беше да задържа преследвача… или поне да го забавя, за да избяга Кати. Тя се поколеба. Идеята за моята саможертва не й допадаше.
Шофьорът вече почти ни настигаше.
— Можеш да повикаш помощ — подканих я аз. — Бягай!
Най-сетне тя ме послуша и хукна напред, прескачайки корените и високите треви. Аз вече посягах към джоба си, когато шофьорът се хвърли с плонж върху мен. Жестокият удар ме разтърси, но все пак успях да се вкопча в противника. Преплетени един в друг, двамата се търкулнахме по земята. И това го бях чел някъде. Почти всяка ръкопашна схватка свършва на земята. В киното противниците си разменят удари, докато единият падне. В истинския живот навеждат глави, сграбчват се и започват борба. Търкалях се, търпеливо поемах ударите и насочвах цялото си внимание към парчето стъкло.
Бях обгърнал шофьора с две ръце и стисках отчаяно, макар да знаех, че не му причинявам болка. Все едно. Поне го задържах. Всяка секунда имаше значение. Кати се нуждаеше от преднина. Продължавах да стискам. Онзи се дърпаше. Аз не го пусках.
Тогава той ме удари с глава.
Отдръпна се и ме блъсна с чело в лицето. За пръв път ме удряха така и болката беше невероятна. Сякаш в лицето ми се вряза някоя от онези чугунени топки, с които събарят сгради. В очите ми избиха сълзи. Разхлабих хватката и паднах назад. Шофьорът отметна глава за нов удар, но аз инстинктивно пропълзях настрани и се свих на топка. Той скочи на крака и замахна да ме ритне в ребрата.
Но сега бе мой ред.
Приготвих се. Оставих ритника да ме улучи, после с една ръка притиснах крака към корема си. С другата вдигнах счупената бутилка. Забих я в прасеца му. Когато парчето стъкло се вряза дълбоко в плътта, шофьорът изрева. Викът отекна наоколо. От клоните литнаха подплашени птици. Издърпах стъклото и го забих отново, този път в областта на ахилесовото сухожилие. Оплиска ме топла кръв.
Шофьорът падна и взе да се мята като риба на сухо.
Канех се да ударя отново, когато той каза:
— Моля те. Просто ме остави и се махай.
Погледнах го. Кракът му лежеше безпомощно. Вече не представляваше заплаха за нас. Поне засега. А аз не бях убиец. Все още. И не биваше да губя време. Призрака можеше да се върне всеки момент. Дотогава трябваше да сме изчезнали.
Обърнах се и побягнах.
След двайсет-трийсет метра се озърнах през рамо.
Шофьорът не ме преследваше. Мъчеше се да пълзи. Отново побягнах и изведнъж чух гласа на Кати: