Както казах, бяха много напрегнати пет дни.
Ако не се брои срещата ми с Пистильо, през цялото време бях с Нора. Разговаряхме за нейното минало, но не много. От време на време лицето й помръкваше. Все още я мъчеше чудовищен страх от бившия й съпруг. Разбира се, това ме вбесяваше. Трябваше да си уредим сметките с мистър Крей Спринт от Камдън, Мисури. Не знаех как. Все още не знаех. Но нямаше да оставя Нора да живее в страх до края на дните си. В никакъв случай.
Нора ми разказа за Кен — че имал скрити пари в Швейцария, че обичал туризма, че търсел покой сред планините, но не успявал да го намери. Разказа ми и за Шийла Роджърс — онази наранена душа, за която бях узнал толкова много. Но най-често Нора говореше за племенницата ми Карли и тогава лицето й грейваше. Карли обичала да тича надолу по стръмното със затворени очи. Била страстна читателка и умеела да прави циганско колело. Имала изумително весел, заразителен смях. Отначало Карли се държала с Нора боязливо и плахо — естествено, родителите й не насърчавали новите познанства — ала Нора търпеливо и постепенно се сближила с нея. Най-тежкият миг в живота й бил, когато трябвало да изостави детето (Нора употреби именно тази дума, макар че според мен тя бе твърде силна) и да лиши Карли от единствената й истинска приятелка.
Кати Милър стоеше на разстояние. Беше отишла някъде — не ми каза къде, а аз не настоявах, — но се обаждаше почти всеки ден. Вече знаеше истината, но ми се струваше, че това не я облекчава особено. Докато Призрака бродеше по света, старата история нямаше да приключи. И аз, и Кати щяхме да се озъртаме през рамо по-често отколкото трябва.
Честно казано, всички живеехме в страх.
Но за мен епилогът наближаваше. Просто трябваше отново да видя брат си. Може би сега това ми бе по-необходимо от когато и да било. Мислех си за самотните му години. Мислех си за онези дълги походи из планините. Това не беше истинският Кен. С такъв живот никога нямаше да бъде щастлив. Кен обичаше вечно да бъде на преден план, не да се крие в сенките.
Отдавна бях осъзнал причините, по които исках отново да видя брат си. Да ходим заедно на бейзбол. Да играем шах. Да стоим до късно и да гледаме стари филми. Но разбира се, сега имаше и нови причини.
Вече споменах, че аз и Кати запазихме в тайна връзката с Кен. Искахме пак да влезем в контакт с него. В крайна сметка успяхме чрез една информационна група в Интернет. Казах на Кен да не позволява на смъртта да го изплаши. Надявах се да схване намека. И той наистина схвана. Беше свързано с детството ни. Ставаше дума за „Не бой се от жътваря“, любимата му песен на „Блу Ойстър Култ“. Открихме сайт с информация за стари хевиметъл състави. Вътре нямаше много места, но успявахме да си уговорим контакти.
Кен все още бе извънредно предпазлив, но и той искаше всичко да свърши веднъж завинаги. През последните единайсет години аз бях живял с мама, Мелиса и татко. Кен ужасно ми липсваше, но мисля, че ние му липсвахме още повече.
Така или иначе, наложи се доста дълго да подготвяме нещата, но в крайна сметка уговорихме среща с Кен.
Когато аз бях на дванайсет години, а Кен на четиринайсет, ни пратиха на летен лагер в Маршфийлд, Масачузетс, наречен „Лагер Милстоун“. В рекламите се твърдеше, че бил „на нос Коуд“, но ако това бе вярно, значи въпросният нос обхващаше почти половината щат. Всички бунгала носеха имена на колежи. Кен спеше в Йейл, а аз в Дюк. Лятото там страшно ни хареса. Играехме баскетбол и софтбол, и водехме войни на „сините“ срещу „сивите“. Храната беше скапана, за пиене ни даваха някакъв плодов сок, който веднага нарекохме „сок от бръмбари“. Възрастните отговорници бяха забавни, но се държаха като същински садисти. Ако имах дете, никога не бих го пратил на такова място. И все пак лагерът страшно ми хареса.
Логично ли ви звучи?
Преди четири години заведох Квадрата в същия лагер. Канеха се да го закриват, тъй че Квадрата закупи имота и го превърна в уединена школа по йога. Върху бившето футболно игрище построи ферма. Имаше само една пътека за идване, а фермерската къща се намираше по средата, тъй че от нея можеше се види кой идва.
Споразумяхме се, че това е идеалното място за среща.
Мелиса долетя от Сиатъл. Тъй като ни гонеше параноята, заръчахме й да кацне във Филаделфия. С нея и татко се срещнахме в едно заведение на изхода от щатската магистрала. Освен нас за събирането знаеха само Нора, Кати и Квадрата. Те пътуваха поотделно. Чакахме ги да пристигнат утре, защото те също имаха интерес историята да приключи.