Пред къщата на Ерик Франкел на Даунинг Плейс 23 бавно се въртеше градинска пръскачка. Когато бяхме седмокласници, Ерик организира за своята бар мицва2 празненство с космическа тематика. Таванът на заведението беше изрисуван със звезди върху черен фон като в планетариум. Моята покана беше за „Маса Аполо — 14“. В центъра се извисяваше модел на ракета върху зелена площадка за изстрелване. Сервитьорите, облечени в реалистични скафандри, изобразяваха седмината астронавти от програмата „Мъриори“. На нашата маса сервираше „Джон Глен“. Аз и Синди Шапиро се измъкнахме тайничко за около час. Беше ми за пръв път. Нямах представа какво правя. Синди обаче имаше. Спомням си, че беше великолепно, че езикът й ме галеше и дразнеше по най-неочакван начин. Но си спомням и как след двайсетина минути първоначалното ми смайване се превърна, откровено казано, в скука, сред която си задавах объркания въпрос „а сега какво?“, последван от наивното „само това ли било?“.
Когато двамата се завърнахме крадешком към Кейп Кенеди и „Маса Аполо — 14“, леко разчорлени и в отлична форма (междувременно групата на Хърби Джейн развличаше тълпата с „Отведи ме до Луната“), брат ми Кен ме дръпна настрани и настоя да узнае всичко с подробности. Естествено, разправих ги най-охотно. Той ме възнагради с многозначителна усмивка, после плеснахме длани. По-късно същата нощ, докато лежахме в спалнята — Кен на горното легло, аз на долното — и от уредбата звучеше любимата песен на Кен „Не бой се от жътваря“, моят по-голям брат ми обясни нещата от живота, видени през очите на деветокласник. По-късно щях да науча, че в много отношения не е бил прав (прекалено наблягаше на гърдите), но когато си спомням онази нощ, винаги се усмихвам.
Той е жив…
Тръснах глава и завих надясно към Кодингтън Терас покрай някогашната къща на семейство Холдър. По същия път двамата с Кен ходехме до началното училище „Бърнет Хил“. За по-направо между двете къщи имаше павирана пътека. Запитах се дали все още я има. Майка ми — всички, дори децата я наричаха Съни — често се опитваше ужким незабелязано да ни следва до училището. Като я виждаше как се крие зад дърветата, Кен театрално вдигаше очи към небето. Сега се усмихнах на спомена за нейната прекомерна загриженост. Някога това ме смущаваше, но Кен само вдигаше рамене. Брат ми беше печено момче и пренебрегваше подобни дреболии. Аз не.
Нещо ме бодна в сърцето и аз продължих напред.
Може би само си го въобразявах, но имах чувството, че хората почват да ме зяпат. Скърцането на велосипеди, тропотът на баскетболна топка, пръскачките и косачките, крясъците на футболистите — сякаш всичко стихваше, когато се приближавах. Някои се заглеждаха просто от любопитство, защото едва ли често по улицата минаваше непознат с тъмносив костюм посред лято. Но повечето — пак казвам, поне така ми се струваше — гледаха с ужас, защото ме разпознаваха и не можеха да повярват, че дръзвам да стъпя на тази свещена земя.
Без колебание наближих къщата на Кодингтън Терас 47. Бях разхлабил вратовръзката. Пъхнах ръце в джобовете си. Почуках с крак долния ръб на бордюра. Защо идвах тук? Зърнах как помръдна завесата в хола. На прозореца се появи обтегнатото, призрачно лице на мисис Милър. Тя ме изгледа яростно. Не извърнах глава. Стоях неподвижно. Тя продължи да ме гледа… и сетне за моя изненада лицето й омекна. Сякаш общото страдание бе създало някаква връзка помежду ни. Мисис Милър кимна. Аз също кимнах и усетих как от очите ми бликват сълзи.
Може би сте видели историята по „20/20“, „За пръв път на живо“ или някой друг телевизионен еквивалент на жълтите вестници. За онези, които не са, ето официалните данни: на 17 октомври преди единайсет години в градчето Ливингстън, щат Ню Джърси, брат ми Кен Клайн, по онова време двайсет и четири годишен, жестоко изнасили и удуши нашата съседка Джули Милър.
В мазето. На Кодингтън Терас 47.
Там откриха трупа й. От уликите не ставаше съвсем ясно дали наистина е била убита в онази зле обзаведена подземна стаичка, или едва после е захвърлена зад зацапания раиран диван. Предположенията клоняха към първата хипотеза. Брат ми успя да се изплъзне от арест и изчезна в неизвестна посока — поне според официалната версия.
2
Бар мицва — тържествена церемония в синагогата, провеждана обикновено в събота, за приемане сред възрастното еврейско общество на 13-годишно момче, завършило предписаното обучение в областта на юдаизма. — Б.пр.