Мелиса — винаги я наричахме Мел — ми направи знак с очи. Изнизахме се във всекидневната — класическата американска стая за телевизия. Бръкнах в джоба си и докоснах снимката на Кен.
— С Ралф си тръгваме утре сутрин — каза тя.
— Бързичко — казах аз.
— Това какво трябваше да означава?
Мълчаливо поклатих глава.
— Имаме деца. Ралф е на работа.
— Точно така — казах аз. — Много мило, че изобщо се появихте.
Очите й се разшириха.
— Говориш ужасно.
Така си беше. Озърнах се. Ралф седеше до татко и Лу Фарли, зает да дъвче нескопосно направен сандвич. На ъгълчето на устните му се беше лепнало парче от зелевата салата. Исках да й се извиня. Но не можех. Мел беше най-голямата — с три години по-голяма от Кен и с пет от мен. Когато откриха мъртвата Джули, тя избяга. Не мога да го нарека другояче. Грабна бебето и младия си съпруг, и изчезна в другия край на страната. Обикновено се стараех да я разбера, но все още изпитвах гняв заради онова, което за мен си остава предателство.
Отново си помислих за снимката на Кен и изведнъж взех решение.
— Искам да ти покажа нещо.
Стори ми се, че я зърнах да примижава, сякаш очакваше удар, но може би само си въобразявах. Косата й беше като на снимка от списание за домакини — вълниста и пепеляворуса, точно до раменете. Сигурно Ралф я харесваше. А на мен ми се струваше, че не й отива.
Отдалечихме се към вратата за гаража. Погледнах назад. Все още виждах добре баща си, Ралф и Лу Фарли.
Отворих вратата. Мел ме изгледа странно, но тръгна след мен. Прекрачихме върху студения циментов под на гаража. Ако някой иска да снима филм как се нарушават правилата за противопожарна безопасност в Америка, едва ли би намерил по-подходящо място. Ръждиви кутии от боя, мухлясали кашони, бейзболни бухалки, стари ракитови мебели, протрити автомобилни гуми — всичко се валяше в безпорядък като след взрив. По пода тъмнееха стари петна, а от прахта гаражът изглеждаше овехтял, сив и непоносимо задушен. От тавана все още висеше въженце. Спомних си как баща ми разчисти мястото и закачи на това въженце топка за тенис, за да тренирам. Просто не можех да повярвам, че още е тук.
Мелиса ме гледаше втренчено.
Чудех се как да го направя.
— Вчера с Шийла прегледахме мамините неща — започнах аз.
Тя присви очи. Канех се да почна да обяснявам как ровехме из чекмеджетата и гледахме пожълтелите съобщения за раждане и онази стара театрална програма от времето, когато мама се опита да прави кариера в театъра, как се взирахме в старите снимки — помниш ли оная с крал Хюсеин, Мел? — но от устните ми не излизаше нито дума.
Мълчаливо бръкнах в джоба си, извадих снимката и я вдигнах пред лицето й.
Не се наложи да чакам дълго. Мел отдръпна глава, сякаш снимката можеше да я опари. Задавено глътна въздух и направи крачка назад. Пристъпих към нея, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Когато отново ме погледна, лицето й бе съвършено безизразно. Вече нямаше и следа от изненада. Нито от страх или радост. Нищо.
Пак вдигнах снимката. Този път тя дори не мигна.
— Кен е — обясних тъпо аз.
— Виждам, Уил.
— И това ли е цялата ти реакция?
— А ти как би искал да реагирам?
— Той е жив. Мама знаеше. Тя имаше тази снимка.
Тишина.
— Мел?
— Той е жив — каза тя. — Чух те.
Занемях от нейната реакция — или по-скоро от липсата на такава.
— Има ли нещо друго? — попита Мелиса.
— Какво… само това ли имаш да кажеш?
— Какво има за казване, Уил?
— А, да, забравих. Трябва да се връщаш в Сиатъл.
— Да.
Тя се отдръпна от мен.
Старият гняв изплува.
— Кажи ми нещо, Мел. Има ли някаква полза, ако избягаш?
— Не съм избягала.
— Дрън-дрън — казах аз.
— На Ралф му предложиха работа там.
— Да, бе.
— Как смееш да ме съдиш?
В главата ми прелетяха спомени от онова време, когато тримата часове наред играехме водно поло в мотелския басейн край Кейп Код. От времето, когато Тони Боноза разправяше гадости за Мел — как лицето на Кен пламна, когато чу, и как подреди Боноза, макар че онзи беше две години по-голям и с десет килограма по-тежък.
— Кен е жив — повторих аз.