— Избягва те.
— Да.
Вратата на кабинета се отвори без почукване. На прага цъфна небръснатата физиономия на Квадрата. Той хвърли на Уонда дежурна усмивка. Тя извърна глава. Квадрата ме погледна и вдигна палец.
— Време е за рокендрол.
Мълчахме чак докато стигнахме на сигурно място в микробуса.
— Казала ти е — констатира Квадрата.
Не беше въпрос, тъй че не си направих труда да отговоря.
Той пъхна ключа в таблото.
— Няма да разговаряме за това.
И този път отговорът беше излишен.
Микробусът на „Ковенант Хаус“ потегли право към утробата на ада. Много от хлапетата идват при нас. Много други спасяваме с микробуса. Задачата на нашите обиколки е да се свържем със сенчестата страна на обществото — да срещнем избягалите деца, малолетните улични скитници, често наричани „безнадеждни“. Уличното хлапе е донякъде — моля да ми простите сравнението — като плевел. Колкото по-дълго остава на улицата, толкова по-трудно се изкоренява.
Губим много от тези деца. Повече, отколкото спасяваме. Всъщност забравете сравнението с плевелите. То е глупаво, защото намеква, че премахваме нещо лошо и запазваме нещо добро. В действителност е точно обратното. Погледнете го така: улицата прилича на раково заболяване. Профилактичните прегледи и ранното лечение водят до оцеляване.
И това сравнение куца, но схващате идеята.
— Федералните прекалиха — каза Квадрата.
— За кое?
— За досието на Шийла.
— Слушам те.
— Арестите. Всички са били много отдавна. Искаш ли подробности?
— Да.
Потеглихме напред в полумрака. Сборищата на градските проститутки непрестанно се местят. Често можеш да ги откриеш близо до тунела „Линкълн“ или около Джавис Сентър, но напоследък ченгетата се размърдаха. Поредната кампания за прочистване. Затова проститутките се изместиха на юг към месарските квартали около Осемнайсета улица и западно от нея. Тази нощ бяха излезли масово.
Квадрата кимна към тротоара.
— Шийла би могла да е на мястото на всяка от тях.
— По улиците ли е работила?
— Избягало момиче от Средния запад. Скочила на автобуса и потеглила право към живота.
Бях срещал прекалено много подобни истории, за да се стресна. Но този път не ставаше дума за непозната или за улично хлапе, а за най-удивителната жена, която познавах.
— Много отдавна — уточни Квадрата, сякаш четеше мислите ми. — Първият й арест е на шестнайсетгодишна възраст.
— Проституция?
Той кимна.
— Още три през следващите осемнайсет месеца. Според досието работела за сводник на име Луис Кастман. Последния път открили у нея шейсет грама марихуана и нож. Опитали се да й лепнат въоръжен грабеж и търговия с наркотици, но обвинението пропаднало.
Погледнах навън. Нощта изглеждаше някак сивкава, избеляла. Толкова много зло има по тези улици. Ние полагаме огромни усилия да премахнем поне част от него. Знам, че успяваме. Знам, че преобръщаме човешки съдби. Но знам също, че станалото там, в тръпнещия водовъртеж на нощта, никога не напуска душите им. Злото е сторено. Можеш да го заобиколиш. Да продължиш напред. Но не и да го поправиш.
— От какво се страхуваш? — попитах аз.
— Сега не говорим за това.
— Ти я обичаш. И тя те обича.
— И е черна.
Обърнах се към него и зачаках. Знам, че нямаше предвид очевидното. Не беше расист. Но както вече казах, злото е непоправимо. Бях виждал напрежението между двамата. Не беше по-силно от обичта, но го имаше.
— Ти я обичаш — повторих аз.
Мълчание. Микробусът продължаваше да се носи напред.
— Може да е било част от първоначалното привличане — казах аз. — Но тя вече не е твоето изкупление. Ти си влюбен в нея.
— Уил.
— Да?
— Стига толкова.
Изведнъж Квадрата рязко отби надясно. Фаровете плиснаха ярки лъчи върху децата на нощта. Те не се разбягаха като плъхове. Стояха безмълвно, почти без да примигват. Квадрата присви очи, избра плячката и спря.
Слязохме мълчаливо. Децата ни зяпаха с мъртви очи. Спомних си един израз от „Клетниците“ — по-точно от мюзикъла, не знам дали го има и в книгата: „Не знаят ли, че се любят с онези, които са вече мъртви?“
Пред нас стояха момчета, момичета, бисексуални и травестити. Тук съм срещал всички възможни перверзни, но трябва да кажа — та ако ще да ме обвините в полова дискриминация, — че не помня да съм виждал жени — клиенти. Не твърдя, че жените не купуват секс. Сигурен съм, че го правят. Но явно не обикалят да го търсят по улиците. Уличните клиенти винаги са мъже. Едни търсят дебели жени, други мършави, млади, стари, нормални, извратени до невъобразими нива, едри мъже, дребни момченца, животни и какво ли не още. Някои дори водят съпругите или приятелките си. Но клиентите, посещаващи тия сумрачни улици, винаги са мъже.