През изминалите единайсет години всички международни издирвания на Кен останаха безрезултатни. Но имаше сведения, че са го виждали.
Първият сигнал пристигна около година след убийството от малко рибарско селце в Северна Швеция. Интерпол веднага се втурна натам, но брат ми избяга. Предполагаха, че е бил предупреден. Нямам представа как и от кого.
След това го видяха четири години по-късно в Барселона. Кен бил наел — според вестникарските съобщения — „имение с изглед към океана“ (Барселона не е на океанския бряг) заедно с — тук цитирам отново — „дребна тъмнокоса жена, може би танцьорка на фламенко“. Не кой да е, а човек от Ливингстън на почивка в Португалия съобщил, че е забелязал Кен и неговата кастилска изгора да обядват на плажа. Според разказа брат ми бил загорял, в отлична форма, с разгърдена бяла риза и мокасини на бос крак. С въпросния ливингстънчанин на име Рик Хоровиц бяхме съученици в четвърти клас. Цели три месеца Рик ни забавляваше през междучасията, като ядеше гъсеници.
И барселонският Кен се изплъзна от хватката на закона.
Последното съобщение беше, че видели брат ми да кара ски по най-стръмните склонове на Френските Алпи (интересно, но преди убийството Кен не бе помирисвал ски). От цялата работа не излезе нищо, освен предаване по канал „48 часа“. С годините темата за моя брат беглец постепенно се превърна в дежурна сензация, изплуваща всеки път, когато се надигнеше някакъв смътен слух, или по-вероятно когато клюкарските телевизии почнеха да закъсват за материал.
Естествено, аз мразех телевизионните „екипни емисии“ за „упадъка на жилищните квартали“ или някое друго подобно определение. „Специалните репортажи“ (бих искал поне веднъж някой да каже „това беше обикновен репортаж, всички са виждали такива истории“) винаги показваха едни и същи снимки на Кен с бял екип за тенис — по някое време той беше играч от националната ранглиста — надут и високомерен. Нямам представа откъде ги бяха изровили. На тях Кен бе излязъл като противен красавец, внушаващ омраза от пръв поглед. Високомерен, с буйна прическа, зъбата усмивка и ефектно подчертан загар на белия фон, Кен от снимките изглеждаше един от галениците на съдбата (изобщо не беше от тях), които се справят в живота единствено с чар (имаше го донякъде) и дебела банкова сметка (каквато изобщо не притежаваше).
Аз също участвах в едно от тези предавания. Някакъв продуцент се свърза с мен — беше още в началото на шумотевицата — и заяви, че искал „да представи почтено и двете страни“. Много хора били готови да линчуват брат ми. За „баланс“ трябвало някой да опише на тези хора „истинския Кен“.
И аз се хванах на въдицата.
Една платинена блондинка със съчувствени маниери дойде да ме снима в студиото и интервюто продължи цял час. Откровено казано, харесах разговора. От него ми поолекна. После блондинката ми благодари и ме отпрати, а когато излъчиха предаването, използваха само един мой отговор, и то без въпроса („Но ти едва ли твърдиш, че брат ти е бил съвършен, нали? Нима ще ни кажеш, че е бил светец?“), като орязаха думите ми дотолкова, че само се появявах за миг, заснет съвсем отблизо и под звука на драматична музика заявявах: „Кен не беше светец, Даян“.
Така или иначе, и те изложиха официалната версия за станалото.
Аз никога не повярвах в нея. Не казвам, че е невъзможна. Но вярвам в далеч по-вероятния вариант, че брат ми е мъртъв — че е мъртъв от единайсет години насам.
И което е по-важно, майка ми също вярваше, че Кен е мъртъв. Вярваше твърдо. Безрезервно. Нейният син не беше убиец. Беше жертва.
Той е жив… Не го е направил.
Вратата на къщата пред мен се отвори. Мистър Милър прекрачи прага. Намести очилата си и застана с юмруци на кръста като някаква жалка имитация на Супермен.
— Пръждосвай се от тук, Уил — каза мистър Милър.
И аз се пръждосах.
Следващата голяма изненада дойде един час по-късно.
Аз и Шийла бяхме в спалнята на родителите ми. Откакто се помнех, мебелите в стаята си бяха все същите — избеляло сиви със синьо по ръбовете. Седяхме на двойното легло с раздрънкани пружини. По одеялото бяха разпръснати най-личните вещи на майка ми — онези, които държеше в претъпканите чекмеджета на нощното шкафче. Баща ми бе останал долу да гледа предизвикателно през панорамните прозорци.
Не знам защо исках да преровя нещата, които майка ми бе смятала за толкова ценни, че да ги пази близо до себе си. Щеше да боли. Знаех го. Има някаква интересна взаимовръзка между утехата и търсенето на болка. Някои хора приемат скръбта като игра с огъня. Вероятно и аз се нуждаех от нещо подобно.