И тя продиктува номера си.
Стоях като замаян. Кати Милър. Сестричката на Джули. Когато я видях за последен път беше… на около шест години. Усмихнах се, като си спомних — ха, по онова време трябва да е била най-много на четири — как веднъж се бе скрила зад шкафчето с инструменти и изскочи в най-неудобния момент. Ние с Джули нямахме време да се обуем и само дръпнахме одеялото, а ни напушваше ужасен смях.
Малката Кати Милър.
Сега трябваше да е на седемнайсет или осемнайсет. Чудна работа. Знаех какъв удар нанесе смъртта на Джули върху семейството ми. Можех да се досетя какво им е било на мистър и мисис Милър. Но никога не бях се замислял за малката Кати. Отново си спомних как двамата дръпнахме със смях одеялото и изведнъж осъзнах, че тогава бяхме в мазето. Върху същия диван, на който щяха да открият убитата Джули.
Защо ме търсеше Кати след толкова много години?
Може би просто иска да изрази съболезнования, казах си аз, макар че това изглеждаше странно в много отношения, включително и заради часа на обаждането. Отново прослушах съобщението, търсейки някакъв скрит смисъл. Не открих нищо. Тя искаше да й позвъня по всяко време. Но беше четири след полунощ и аз се чувствах изтощен. За каквото и да ме търсеше, все можеше да изчака до сутринта.
Пъхнах се под завивките и си спомних кога видях за последен път Кати Милър. Бяха ни помолили да не се мяркаме на погребението. Така и сторихме. Но два дни по-късно аз отидох самичък на гробището край шосе 22. Седнах до гроба на Джули. Не казах нищо. Не заплаках. Не усетих нито утеха, нито безнадеждност, нито каквото и да било. След малко се зададе белият „Олдсмобил“ на семейство Милър и аз побързах да изчезна. Но преди това срещнах погледа на малката Кати. По лицето й бе изписано някакво странно примирение и знание не за нейната възраст. Видях печал, ужас, а може би и мъничко жал.
Сетне изчезнах от гробището. Повече не се видяхме.
12
Белмънт, Небраска
Шериф Бърта Фароу бе виждала и по-страшни гледки.
Убийствата бяха грозно нещо, но по жестокост, грубост, натрошени кости, разкъсана плът и окървавен метал нищо не можеше да се сравнява с автомобилните катастрофи. Челен сблъсък. Камион, навлязъл в насрещното платно. Дърво, врязано в колата чак до задната седалка. Премятане с пълна скорост през парапета.
Такива злополуки си бяха жива касапница.
И все пак сегашната гледка, тази мъртва жена със съвсем малко кръв около нея, беше някак много по-ужасна. Бърта Фароу виждаше лицето й — изкривено от страх, объркване и може би отчаяние — и разбираше, че жената е умряла в жестоки мъки. Виждаше смазаните пръсти, хлътналия гръден кош, синините, и знаеше, че всичко това е причинено от друго човешко същество — с голи ръце. Не беше резултат нито от заледен пътен участък, нито от въртене на радиото при сто и трийсет километра в час, нито от отказали спирачки на камион или от алкохол и превишена скорост.
Беше преднамерено.
— Кой я е открил? — обърна се тя към помощника си Джордж Вол кър.
— Момчетата на Рандолф.
— Кои по-точно?
— Джери и Рон.
Бърта пресметна. Джери трябваше да е на шестнайсет години, Рон на четиринайсет.
— Разхождали Джипси — добави помощникът. Джипси беше кучето на Рандолф, немска овчарка. — Той я надушил.
— Къде са сега момчетата?
— Дейв ги откара у тях. Бяха доста стреснати. Взех показания. Нищо не знаят.
Бърта кимна. По магистралата с бясна скорост се зададе камионетка. Областният съдебен лекар Клайд Смарт закова спирачки, блъсна вратата, изскочи от камионетката и хукна към тях. Бърта засенчи очите си с длан.
— Не бързай толкова, Клайд. Тя няма къде да избяга.
Джордж се изкиска тихо.
Клайд Смарт бе свикнал със закачките й. С Бърта бяха връстници — малко под петдесетте. Работеха заедно почти от две десетилетия. Без да обръща внимание на шегата, Клайд продължи напред. Сведе очи към трупа и лицето му посърна.
— Мили боже! — възкликна съдебният лекар. Клекна до мъртвата и лекичко отметна косата от лицето й. — О, боже… Искам да кажа…
Той млъкна и поклати глава.
Бърта също бе свикнала с него. Реакцията на Клайд не я изненада. Знаеше, че повечето съдебни лекари са цинични и безчувствени. Не и Клайд. За него хората не бяха само тъкани и лепкави вещества. Неведнъж бе виждала Клайд да плаче над трупове. Той пристъпваше към всяка жертва с невероятно, почти смешно уважение. Извършваше аутопсиите тъй внимателно, като че очакваше човекът да оживее. Носеше скръбни вести на семействата и искрено споделяше тяхната мъка.