— Да не мислиш, че всички други са се родили по план? — отвърнах аз.
Тя се разсмя и звукът отекна дълбоко в душата ми. Беше смехът на Джули.
— Извинявай за татко — каза Кати. — Панира се, като те видя.
— Не биваше да идвам.
Тя засмука цигарата и леко сведе глава настрани.
— А защо дойде?
Замислих се над отговора.
— Не знам.
— Видях те. Още когато се появи иззад ъгъла. Знаеш ли, странно беше. Спомних си как като малка те виждах да се задаваш откъм вас. Гледах от спалнята. Нали разбираш, още съм в същата стая, та имах чувството, че виждам миналото или нещо такова. Странно усещане.
Погледнах надясно. Алеята беше пуста, но през учебната година родителите седяха в колите си там и чакаха децата им да излязат. Може спомените ми от гимназията да не са чак толкова добри, но помня как мама идваше да ме вземе със стария си червен фолксваген. Обикновено четеше списание, после часовете свършваха и аз се задавах към нея, и когато ме видеше, когато за пръв път вдигнеше глава и усетеше, че наближавам, усмивката й, усмивката на Съни, избликваше от дълбините на сърцето й — онази нейна усмивка на безусловна обич — и сега аз изведнъж осъзнах с почти физическа болка, че вече никой няма да ми се усмихне така.
Прекалено е, помислих си аз. Да бъда тук. Да виждам ехото на Джули върху лицето на Кати. Да срещам старите спомени. Прекалено е.
— Гладна ли си? — попитах аз.
— Да, струва ми се.
Тя имаше кола, стара хонда. На огледалото висеше цял куп дрънкулки. В колата миришеше на дъвка и плодов шампоан. Не познавах музиката, която гърмеше от уредбата, но не беше особено неприятна.
Без да разговаряме, потеглихме към една закусвалня край шосе 10. Зад тезгяха висяха снимки с автографи на местни знаменитости. Във всяко сепаре имаше миниатюрен автоматичен грамофон. Менюто беше малко по-дълго от роман на Том Кланси.
Някакъв мъж с нахално рошава брада и още по-нахален дезодорант ни попита колко сме. Двама, казах аз. Кати уточни, че искаме маса за пушачи. Не знаех, че още има зали за пушачи, но явно тази закусвалня беше атавизъм. Щом седнахме, Кати придърпа пепелника пред себе си като щит.
— След като ти намина към нас — каза тя, — аз отидох на гробището.
Сервитьорът дойде да ни налее по чаша вода. Кати запали цигара, облегна се назад и демонстративно духна струйка дим към тавана.
— Не бях ходила от години. Но след като те видях… не знам, стори ми се, че трябва да ида.
Все още не ме поглеждаше. Често срещам това при хлапетата от приюта. Избягват погледа. Това обаче не ме смущава. Всъщност не означава нищо. Хората придават прекомерно внимание на гледането в очите.
— Вече почти не си спомням Джули. Гледам снимките и не знам дали спомените ми са истински или измислени. Казвам си, че помня как ме водеше на сладкарница, а после виждам това на снимка и се питам дали наистина помня, или само се сещам за снимката. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— А след като ти мина край нас, просто трябваше да изляза от къщи. Татко беснееше. Мама плачеше. Трябваше да се махна.
— Не съм искал да ви тревожа — казах аз.
Тя махна с ръка.
— Няма нищо. Колкото и да е странно, добре им се отрази. Разбираш ли, обикновено пристъпваме из къщи на пръсти. Направо да настръхнеш. Понякога ми се иска… иска ми се просто да изкрещя: мъртва е. — Кати се приведе напред. — Искаш ли да чуеш нещо съвсем смахнато?
Кимнах.
— Не сме променили мазето. Онзи стар диван и телевизора. Онзи протрит килим. Онова старо шкафче, зад което се криех. Още са там. Никой не ги използва. Но са там. И пералнята ни е там. Трябва да минем покрай всичко друго, за да стигнем до нея. Разбираш ли какво ти говоря? Така живеем. Горе стъпваме на пръсти, сякаш сме върху тънък лед и се боим, че подът ще се продъни и ще пропаднем в мазето.
Тя млъкна и засмука цигарата като кислороден маркуч. Аз се облегнах назад. Вече казах: никога не бях мислил за Кати Милър, не бях се питал какво е преживяла след убийството на сестра си. Разбира се, мислех за родителите й. Мислех за ужасното опустошение. Често се чудех защо останаха в онази къща, но пък, от друга страна, така и не успях да разбера защо нашите не се преселиха. Споменах вече за връзката между утеха и доброволно приета болка, за желанието да устоиш, защото страданието е за предпочитане пред забравата. Типичен пример е оставането им в онази къща.