Но никога не се бях замислял сериозно какво й е на Кати Милър да расте сред онези руини редом с призрака на сестра си. Отново я погледнах, сякаш за пръв път. Очите й продължаваха да бягат настрани като подплашени птички. Сега забелязах сълзите. Посегнах и докоснах ръката, която толкова много напомняше ръката на Джули. Миналото ме връхлетя с такава сила, че едва не паднах.
— Безумно е — каза тя.
По-вярно, отколкото подозираш, помислих си аз.
— И за мен.
— Това трябва да свърши, Уил. Целият ми живот… каквото и да е станало онази нощ, то трябва да свърши. Понякога гледам по телевизията как хващат злодея и някой казва: „Това няма да я върне.“ Глупости. Но не е там работата. Важното е, че всичко свършва. Щом хванеш виновника, слагаш точка. Това е нужно на хората.
Нямах представа накъде бие. Опитах да си представя, че тя е едно от хлапетата в центъра, че идва да търси от мен помощ и обич. Седях, гледах я и се мъчех да й покажа, че съм дошъл да я изслушам.
— Нямаш представа колко мразех брат ти — не само заради стореното на Джули, но и заради онова, което причини на всички ни, като избяга. Молех се да го открият. Често сънувах, че е обкръжен, опитва се да избяга и ченгетата го пречукват. Знам, че не искаш да слушаш това. Но трябва да ме разбереш.
— Искала си да затвориш страницата — казах аз.
— Да — кимна тя. — Само че…
— Какво?
Тя вдигна глава и за пръв път погледите ни се срещнаха. Отново изстинах. Исках да отдръпна ръка, но нямах сили да мръдна.
— Видях го — каза тя.
Стори ми се, че не съм чул добре.
— Брат ти. Видях го. Или поне мисля, че беше той.
Възвърнах си дар слово колкото да попитам:
— Кога?
— Вчера. На гробището.
В този момент се приближи сервитьорката. Свали молива от ухото си и попита какво искаме. За момент мълчахме и двамата. Сервитьорката се изкашля. Кати си поръча някаква салата. Сервитьорката ме погледна. Поръчах омлет със сирене. Тя попита какво сирене — американско, швейцарско, чедар. Избрах си чедар. Искам ли към омлета пържени или задушени картофи? Задушени. Каква препечена филийка — бяла, ръжена, ръжено-пшенична? Ръжена. И нищо за пиене, благодаря.
Сервитьорката най-после си тръгна.
— Разправяй — казах аз.
Кати изгаси цигарата.
— Вече ти казах как отидох на гробището. Просто за да се махна от къщи. Знаеш къде е погребана Джули, нали?
Кимнах.
— Да, вярно. Веднъж те видях там. Два-три дни след погребението.
— Да — казах аз.
Тя се приведе напред.
— Обичаше ли я?
— Не знам.
— Но тя ти разби сърцето.
— Може би — казах аз. — Беше много отдавна.
Кати се загледа в ръцете си.
— Разкажи какво стана — подканих я аз.
— Той изглеждаше много променен. Брат ти, искам да кажа. Не го помня много добре. Само мъничко. И съм гледала снимки.
Тя млъкна.
— Искаш да кажеш, че е бил при гроба на Джули?
— До една върба.
— Какво?
— Там расте върба. На около трийсет метра от гроба. Аз не влязох през портата. Прескочих оградата. Затова той не ме очакваше. Разбираш ли, дойдох откъм дъното и видях някакъв тип да стои под дървото и да гледа към паметника на Джули. Не ме чу. Беше се унесъл, нали разбираш. Потупах го по рамото. Той подскочи цял километър, а когато се обърна и ме видя… нали виждаш как изглеждам. Едва не изпищя. Помисли, че съм призрак или нещо такова.
— Сигурна ли си, че е бил Кен?
— Не, не съм сигурна. Така де, как бих могла? — Тя посегна за нова цигара и изведнъж добави: — Да. Да, знам, че беше той.
— Откъде си сигурна?
— Той ми каза, че не го е направил.
Зави ми се свят. Ръцете ми увиснаха настрани и сграбчиха възглавничката на стола. Когато най-сетне заговорих, думите се точеха бавно.
— Какво точно каза?
— Отначало само това: „Не съм убил сестра ти.“
— А ти?
— Казах му, че е лъжец. Че ще викам.
— Извика ли?
— Не.
— Защо?
Кати още не беше запалила цигарата. Свали я от устните си и я остави на покривката.
— Защото му повярвах — каза тя. — Нещо в гласа му… и аз не знам. Тъй дълго го ненавиждах. Нямаш представа колко. Но сега…
— И какво направи?
— Отдръпнах се. Все още исках да викам. Но той пристъпи към мен. Хвана лицето ми с две ръце, погледна ме в очите и каза: „Ще открия убиеца, обещавам.“ Това беше. Погледа ме още малко. После се дръпна и избяга.