Бърта поклати глава.
— Не ми се вижда да е имала късмет.
Клайд й обърна гръб. Наведе глава и отново заплака. Тялото му се тресеше от задавени ридания.
— Тия петна по гърдите… — каза Бърта.
Без да се обръща, той отговори:
— Изгаряния от цигари.
Така и бе предположила. Смазани пръсти, изгаряния от цигари. Не трябваше да си Шерлок Холмс, за да се досетиш, че е била измъчвана.
— Карай по пълната процедура, Клайд. Кръвна картина, проби за наркотици, всичко.
Той подсмръкна и най-после пак се обърна към нея.
— Да, Бърта, дадено, разбира се.
Вратата зад тях се отвори. Двамата завъртяха глави. Беше Волкър.
— Имаме попадение — каза той.
— Вече?
Джордж кимна.
— Беше сред първите в списъка на НКИЦ.
— Как тъй сред първите?
Волкър кимна към трупа върху масата.
— Представи си, нашата непозната е издирвана от ФБР.
16
Кати ме откара до Хикъри Плейс, на три пресечки от къщата на родителите ми. Не искахме да ни видят заедно. Сигурно беше чиста параноя от наша страна, но си рекох: защо пък не?
— А сега какво? — попита Кати.
И аз си задавах същия въпрос.
— Не знам. Но ако Кен не е убил Джули…
— Значи е бил някой друг.
— Леле, колко сме умни — казах аз.
Тя се усмихна.
— Значи май ще трябва да търсим заподозрени.
Звучеше нелепо — ама че детективи се извадихме, — но аз кимнах.
— Ще започна да проверявам — каза тя.
— Какво ще проверяваш?
Тя сви рамене по хлапашки — с цялото тяло.
— Не знам. Миналото на Джули, предполагам. Ще се опитам да разбера кой би искал да я убие.
— Полицаите вече го сториха.
— Те търсеха само улики срещу брат ти, Уил.
Права беше.
— Добре — казах аз и пак се почувствах смешен.
— Да се чуем довечера.
Кимнах и се измъкнах от колата. Кати потегли, без да се сбогува. Останах на тротоара, обгърнат в самота. Не бързах да тръгвам.
Добре поддържаните улици на предградията бяха безлюдни, но претъпкани с паркирани автомобили, сред които преобладаваха джипове и семейни микробуси. Повечето от къщите бяха двуетажни, в характерния стил на строителния бум от началото на шейсетте години. Много от тях имаха по цял куп пристройки. Други пък бяха претърпели към средата на седемдесетте значително обновление, включително облицовка с прекалено бял и прекалено гладък камък. Сега изглеждаха точно толкова старомодни, колкото абитуриентския ми тъмносин смокинг.
Когато стигнах до нашата къща, не заварих нито паркирани коли, нито опечалени гости. Това не ме изненада. Повиках баща си. Никакъв отговор. Открих го сам в мазето с бръснач в ръка сред купища вехти кашони. Запечатващите лепенки бяха срязани. Стоеше като вкаменен. Не се обърна, когато чу стъпките ми.
— Толкова нещо вече е опаковано — тихо изрече той.
Кашоните бяха на майка ми. Татко бръкна в единия и извади тънка сребриста лента за коса. Повдигна я и се обърна към мен.
— Помниш ли това?
Усмихнахме се и двамата. Навярно всеки минава през различни модни периоди, но не като майка ми. Тя определяше тия периоди, насрочваше ги и изцяло потъваше в тях. Имаше например Епоха на лентите за коса. Тогава тя си пусна дълга коса и взе да се кичи като индийска принцеса с ленти във всички цветове на дъгата. Няколко месеца — според мен епохата продължи около половин година — не я видяхме нито веднъж без задължителния аксесоар. Когато приключи с лентите, настана Периодът на ресните. След него дойде Виолетовият Ренесанс — много неприятен период, уверявам ви, беше като да живееш с огромен патладжан или с цялата група на Джими Хендрикс — а после Жокейската ера. И то от жена, чиято единствена връзка с ездата беше, че е гледала Елизабет Тейлър в „Черно кадифе“.
Както много други неща, модните периоди свършиха с убийството на Джули Милър. Майка ми — Съни — опакова дрехите и ги прибра в най-мрачния ъгъл на мазето.
Татко метна лентата обратно в кашона.
— Нали знаеш, че щяхме да се изнасяме.
Не знаех.
— Преди три години. Мислехме да си вземем апартамент в Уест Ориндж, а може би и вила за през зимата в Скотсдейл, близо до братовчедката Естър и Харолд. Но когато разбрахме, че майка ти е болна, решихме да изчакаме. — Той ме погледна. — Жаден ли си?