— Не особено.
— Какво ще речеш за една диетична кока-кола? Аз ожаднях.
Татко бързо мина край мен и се отправи към стълбището. Погледнах старите кашони, надписани от майка ми с дебел маркер. На лавицата в дъното видях две от старите тенисни ракети на Кен. Едната беше първата, с която почна да играе едва тригодишен. Мама му я пазеше. Обърнах се и тръгнах след татко. Когато стигнахме в кухнята, той отвори хладилника.
— Ще ми кажеш ли какво стана вчера? — попита той.
— Нямам представа за какво говориш.
— Ти и сестра ти. — Татко извади двулитрова бутилка диетична кока-кола. — Каква беше онази разправия?
— Нищо сериозно — казах аз.
Той кимна и посегна към шкафа. Взе две чаши, отвори фризера и ги напълни с лед.
— Майка ти често подслушваше какво си говорите с Мелиса — каза той.
— Знам.
Той се усмихна.
— Не беше много дискретна. Казвах й да престане, но тя отговаряше да си трая. Това било майчина работа.
— Казваш, че подслушвала мен и Мелиса.
— Да.
— А защо не Кен?
— Може би не искаше да знае. — Той наля от бутилката. — Напоследък много взе да се интересуваш от брат си.
— Нормално е.
— Да, нормално. А след погребението ме попита дали смятам, че още е жив. Затова те питам повторно: какво става?
Снимката още беше в джоба ми. Не ме питайте защо. Сутринта бях направил няколко цветни копия със скенера. Но не можех да се откъсна от нея.
Когато на вратата се позвъни, и двамата трепнахме. Спогледахме се. Татко сви рамене. Казах му, че ще отворя. Отпих набързо глътка кока-кола и оставих чашата. После изтичах към вратата. Когато отворих и видях кой е, едва не се проснах по гръб.
Мисис Милър. Майката на Джули.
Държеше чиния, увита с фолио. Бе навела очи, сякаш правеше жертвоприношение пред олтар. За момент замръзнах и не знаех какво да кажа. Тя вдигна очи. Погледите ни се срещнаха както преди два дни, когато стоях на тротоара пред нейната къща. Болката, която видях в очите й, беше жива, напрегната. Запитах се дали и тя вижда същото в моите.
— Просто си рекох… — започна тя. — Исках да…
— Моля те — казах аз. — Заповядай.
Тя опита да се усмихне.
— Благодаря.
Баща ми се зададе откъм кухнята и попита:
— Кой е?
Отдръпнах се. Мисис Милър прекрачи навътре, вдигнала чинията пред себе си като щит. Очите на баща ми се разшириха и видях как зад тях нещо припламва.
— За какъв дявол си дошла? — попита той с яростен шепот.
— Татко — обадих се аз.
Той не ми обърна внимание.
— Зададох ти въпрос, Люсил. Какво дириш тук, по дяволите?
Мисис Милър наведе глава.
— Татко — повторих аз по-високо.
Нямаше смисъл. Очите му бяха станали малки и черни.
— Не те искам тук — каза той.
— Татко, тя е дошла да изкаже…
— Вън.
— Татко!
Мисис Милър се сви. Бутна чинията в ръцете ми.
— По-добре да си вървя, Уил.
— Не — казах аз. — Недей.
— Не биваше да идвам.
— Адски си права, че не биваше да идваш — викна татко.
Хвърлих му свиреп поглед, но той се беше вторачил в нея.
— Съжалявам за загубата ви — каза мисис Милър с наведени очи.
Но баща ми не беше приключил.
— Тя умря, Люсил. Късно е вече за съжаления.
Мисис Милър побягна навън. Аз останах с чинията в ръце. Погледнах смаяно баща си. Той ме изгледа гневно и нареди:
— Изхвърли този боклук.
Не знаех какво да правя. Исках да я догоня, да се извиня, но тя вече бе минала половината път до ъгъла и се отдалечаваше бързо. Баща ми се върна в кухнята. Последвах го и гневно треснах чинията върху масата.
— Какво беше това, по дяволите?
Той взе чашата си.
— Не я искам тук.
— Тя дойде да изкаже съболезнования.
— Дойде, защото се чувства виновна.
— Какви ги говориш?
— Майка ти е мъртва. Вече нищо не може да стори за нея.
— Нищо не разбирам.
— Майка ти се обади на Люсил. Знаеш ли това? Малко след убийството. Искаше да изкаже съболезнованията си. Люсил й каза да върви по дяволите. Обвини ни, че сме отгледали убиец. Точно така каза. Вината била наша. Че сме отгледали убиец.
— Това е било преди единайсет години, татко.